Промъкнах се на пръсти до дъното на залата и се настаних на дебелия зелен килим зад паравана. Мястото беше великолепно! Идеално за дресура на мишки! Извадих Уилям и Мери от джобовете си, а те седнаха до мен на килима кротко и възпитано.
Днес щях да ги науча да ходят по въже. Никак не е трудно да превърнеш интелигентна мишка в забележителен акробат, ако знаеш как точно да подходиш. Първо ви трябва канап. Имах в себе си. След това се нуждаете от парче вкусен сладкиш. Курабийките със стафиди са любимата храна на белите мишки. Обожават ги. Имах курабийка със стафиди, която бях пъхнал в джоба си, докато с баба пиехме чай предишния ден.
И така, ето какво трябва да направите. Опъвате канапа здраво с две ръце, но в началото опънатата част трябва да е само 7–8 сантиметра. Поставяте мишката върху дясната си ръка и парченце курабийка върху лявата. Така мишката ще се намира само на 7 сантиметра от трохите. Ще може да ги види и подуши. Мустаците й ще потръпнат от вълнение. Ще може почти да стигне до курабийката, ако се наведе напред, но не съвсем. Трябва само да направи две крачки по канапа, за да се докопа до вкусната храна. Мишката тръгва напред, поставя едната си лапичка на въженцето, после другата. Ако има добро чувство за равновесие, а повечето мишки го имат, ще прекоси лесно канапа. Започнах с Уилям. Той мина по канапа, без да се поколебае. Оставих го да си гризне от курабийката, колкото да засиля апетита му. След това го поставих обратно върху дясната си ръка.
Този път отпуснах канапа. Направих го дълъг около 15 сантиметра. Уилям знаеше какво да направи. С изключителен баланс той пропълзя по канапа и стигна до курабийката. Възнаградих го, като му позволих да си гризне от нея.
Малко след това Уилям преминаваше по дългото 60 сантиметра опънато въже (или по-скоро опънат канап) от едната ми ръка до другата, за да стигне до курабийката. Гледката беше прекрасна. Той страшно се забавляваше. Държах канапа ниско над килима, за да не падне от високо, ако загубеше равновесие. Но той така и не падна. Уилям очевидно имаше акробатична дарба и беше удивително добър в ходенето по въже.
След това дойде редът на Мери. Оставих Уилям на килима до себе си и го възнаградих с още няколко трохи и една стафида. Започнах същото упражнение с Мери. Разбирате ли, голямата ми амбиция, мечтата на мечтите ми, беше един ден да имам свой собствен „Цирк на белите мишки“. Щях да имам малка сцена с червени завеси, а когато завесата се вдигнеше, публиката щеше да види как световноизвестните ми мишки ходят по въже, люлеят се на трапец, правят салта във въздуха, подскачат на трамплин и куп други неща. Щях да дресирам белите мишки да яздят бели плъхове, а плъховете щяха да препускат страховито по сцената.
Вече започвах да си представям как ще пътувам в първа класа по целия свят с прочутия си „Цирк на белите мишки“ и ще изнасям представления пред кралските особи в Европа.
По средата на тренировката на Мери внезапно чух гласове пред вратата на балната зала. Звуците станаха по-силни. Заля ме вълна от бърборене, извиращо от множество гърла. Разпознах гласа на ужасния управител на хотела, господин Стрингър.
„Помощ“, помислих си.
Слава богу, че седях зад огромния параван.
Спотаих се зад него и надникнах през пролуката между две от сгъваемите части на паравана. Виждах залата надлъж и нашир, без никой да ме забелязва.
— Е, дами, сигурен съм, че тук ще се чувствате добре — казваше господин Стрингър. След това той влезе тържествено през двукрилата врата, облечен с черния си фрак и подканящ с разперени ръце голяма група жени да влязат навътре. — Ако имате нужда от нещо, не се колебайте да ме повикате — продължи той. — Ще ви сервираме чай на Слънчевата тераса след края на събранието. — При тези думи господин Стрингър се поклони и се изниза от залата, а множеството жени от Кралското дружество за борба с жестокостта към децата започнаха да влизат.
Те носеха хубави дрехи и всички бяха с шапки.
Събранието
След като управителят си тръгна, вече не се притеснявах толкова. Какво по-хубаво от това, да си затворен в стая, пълна с прекрасни дами? Ако ме заговореха, можех дори да им предложа да изнесат лекция против жестокостта към децата в моето училище. Това определено щеше да ни е от полза.
Жените влизаха и бърбореха неуморно. Започнаха да обикалят и да си избират места и се чуваха всякакви реплики от рода на: „Мили, скъпа, седни до мен“ и „О, привет, Беатрис! Не сме се виждали от миналото събрание! Роклята ти е прекрасна!“.