На фона на цялата глъчка чух как една вещица на последния ред казва на съседката си:
— Малко ми омръзна да се катеря по дърветата за яйца. Проклетите грухтили обикновено гнездят много високо.
— Добавяте яйцето — продължи Върховната вещица — и една след дрруга добавяте следните съставки: нокът от ракотрошач, клюн от бърборивче, хобот от пискун и език от кучекотка. Убедена съм, че няма да ви е трудно да намерите тези съставки.
— Никаква трудност! — викнаха вещиците в един глас. — Ще прободем бърборивчето, ще хванем в капан ракотрошача, ще застреляме пискуна и ще заловим кучекотката в бърлогата й!
— Отлично! — каза Върховната вещица. — След като разбърркате всичко с миксерра, ще получите най-прекрасната зелена течност на света. Но само една капка, само една мъничка капчица от тази течност в шоколад или бонбон и в девет часа на следващата сутрин детето, което ги е изяло, ще се превъррне в мишка за двайссет и шест секунди! Но искам да ви предупредя. В никакъв случай не увеличавайте дозата. Никога не слагайте повече от една капка в бонбон. И не давайте повече от един бонбон или шоколад на дете. По-голяма доза от отварата ще объррка насстройката на будилника и детето ще се превъррне в мишка твърде рано. Прекалено голямото предозиране ще има незабавен ефект, а не исскате това да се случи, нали? Не исскате децата да се превъррнат в мишки още в магазина ви. Така ще се издадете. Затова бъдете много внимателни. Не превишавайте дозата!
Изчезването на Бруно Дженкинс
Върховната вещица заговори пак:
— Сега ще ви докажа, че рецептата дейсства безотказно. Естесствено е ясно, че можете да навиете будилника за колкото часа поисскате. Не е задължително да е за девет часа. Вчера лично приготвих малко от магическата формула, за да ви я демонстрирам. Само че направих малка промяна в рецептата. Преди да опека будилника, го навих да иззвъни не в девет часса на следващата сутрин, а в трри и половина следобед на следващия ден. Това означава в трри и половина днес, или — тя погледна часовника на ръката си — точно след седем минути!
Вещиците в залата я слушаха напрегнато, тъй като усещаха, че ще се случи нещо драматично.
— И какво правех вчерра с тази магическа течност? — попита Върховната вещица. — Ще ви кажа какво направих. Сложих една капка от нея в шоколад и го дадох на едно отврратително миризливо момче, което се навъррташе във фоайето на хотела.
Върховната вещица замълча. Публиката остана притаила дъх и я чакаше да продължи.
— Наблюдавах как малкият отврратителен сополанко нагъва шоколада и когато го изяде, го попитах: „Вкусен ли беше?“. Той каза, че шоколадът е бил страхотен. Затова го попитах дали иска още, а той отвъррна, че исска. Тогава му казах: „Ще ти дам още шест шоколада като този, ако дойдеш в Балната зала на хотела в три и двайсет и пет утре следобед“. „Шест шоколада! — извика малкото алчно пррасе. — Ще дойда! Ще дойда и още как!“
— Е, вссичко е готово! — извика Върховната вещица. — Сега ще се уверите с очите си! Не забравяйте, че вчерра навих будилника за трри и половина днес следобед. Чассът настъпи. — Тя отново погледна часовника си. — Сега е точно трри часът и двайсет и пет минути и отврратителният малък миризливко, който ще се превърне в мишка след пет минути, вече би трябвало да стои пред вратата!
И тя наистина се оказа права. Момчето, което и да беше то, вече натискаше бравата и биеше с юмрук по вратата.
— Бъррзо! — кресна Върховната вещица. — Сложете си перруките! Сложете си ръкавиците! Обуйте си обувките!
Настъпи голяма суматоха и шумолене, докато вещиците си слагаха перуките, ръкавиците и обувките, а Върховната вещица взе маската си и я сложи върху отвратителното си лице. Удивих се как маската я преобразяваше. Изведнъж тя отново се превърна в красива млада дама.
— Пуснете ме да вляза! — долетя момчешки глас иззад вратата. — Къде са шоколадите, които ми обещахте? Дойдох да си ги взема! Дайте ми ги!
— Той не само е мирризлив, но е и алчен — каза Върховната вещица. — Свалете верригите от врратата и го пусснете да влезе.
Удивителното в маската й беше, че устните се мърдаха напълно естествено, докато говореше.
Една от вещиците скочи, развърза веригите и отвори огромната двукрила врата. След това я чух да казва:
— Здравей, момченце. Много се радваме да те видим. Дошъл си за шоколадите, нали? Приготвили сме ги. Заповядай, влез.
В залата влезе малко момче с бяла тениска, сиви къси панталонки и гуменки. Веднага го познах. Казваше се Бруно Дженкинс и беше отседнал в хотела с родителите си. Не го харесвах. Той беше от онези деца, които непрекъснато ядат нещо, където и да ги срещнеш. Виждаш го във фоайето на хотела, а той тъпче в устата си кекс. Разминаваш се с него по коридора, а той е заровил шепа в пакет чипс. Зърнеш го в градината, а той нагъва шоколадова вафла, а от джоба на панталона му се подават още две. Освен това Бруно не спираше да се хвали, че баща му изкарва повече пари от моя баща и че имат три коли. Но най-лошото беше, че вчера сутринта го заварих коленичил на плочките на хотелската тераса с лупа в ръка. По плочите маршируваше колония от мравки, а Бруно Дженкинс бе насочил слънчевите лъчи през лупата и изпичаше мравките една по една.