Тогава започна свиването. Сега имах чувството, че съм облечен в желязна броня, а някой навива винт и с всяко негово обръщане бронята ставаше все по-малка и по-малка, а аз се смачквах като портокал на месеста каша с изтичащ сок отстрани.
После цялото ми тяло изтръпна и имах чувството, че малки иглички се опитват да пробият кожата ми (или каквото бе останало от нея) отвътре. Досетих се, че ми никне миша козина.
Чух някъде в далечината гласът на Върховната вещица да крещи:
— Петстотин дози! Този малък черрвей изпи петстотин дози, дейсствието на будилника се разстрои и сега виждате незабавното дейсствие на отварата!
Чух ръкопляскания и одобрителни възгласи и си помислих: „Това вече не съм аз! Вече не съм в своята кожа!“.
Забелязах, че подът е само на два сантиметра от носа ми.
Забелязах и чифт космати предни лапички върху пода. Можех да помръдвам тези лапи. Те бяха мои!
В този миг осъзнах, че вече не съм момче. Бях се превърнал в мишка!
— А сега да извадим капана! — извика Върховната вещица. — Прриготвила съм го тук! Ето и паррче сирене!
Но аз нямах намерение да чакам за капана. Спуснах се по подиума като светкавица! Удивих се от собствената си скорост! Прескачах крака на вещици наляво и надясно и за нула време слязох по стъпалата от подиума и препуснах между редовете от столове. Най-много ми хареса това, че бягах напълно безшумно. Движех се бързо и тихо. Чувствах се забележително добре. Помислих си: „Все пак не е толкова лошо да си мъничък и бърз, когато те преследват куп жестоки жени“. Избрах си един заден крак на стол, скрих се зад него и застанах неподвижно.
В далечината Върховната вещица крещеше:
— Оставете го този малък смррадливко! Не си заслужава да се занимаваме с него! Той вече е само една мишка! Някой скорро ще го хване! Срещата приключи! Отключете врратата и тръгвайте към Слънчевата терраса, за да пием чай с онзи идиот, упрравителя!
Бруно
Надзърнах иззад крака на стола и проследих с поглед стотиците вещици, които излизаха от балната зала. След като всички си тръгнаха, в помещението настъпи пълна тишина и аз започнах да пълзя предпазливо по пода. Изведнъж си спомних за Бруно.
— Бруно! — провикнах се аз.
Не очаквах наистина да мога да проговоря, след като се бях превърнал в мишка, затова се стъписах, щом чух гласа си да звучи напълно нормално и доста силно за мъничката ми уста, от която излизаше.
Прекрасно. Бях много развълнуван. Опитах отново.
— Бруно Дженкинс, къде си? — извиках аз. — Ако ме чуваш, се обади!
Гласът ми звучеше по абсолютно същия начин и също толкова силно, както и докато бях момче.
— Ехо, Бруно, къде си? — провикнах се пак.
Никой не ми отговори.
Тръгнах да обикалям измежду столовете и се опитвах да свикна с мисълта, че съм толкова близо до пода. Сигурно се чудите защо изобщо не се натъжих. Мислех си: „Какво му е толкова хубавото на това да си момче? Защо пък да е по-добре, отколкото да си мишка? Знам, че мишките ги преследват и че понякога ги отравят или ги хващат в капани. Но и момчетата понякога загиват. Може да ги прегази кола или да умрат от някоя страшна болест. Момчетата трябва да ходят на училище, а мишките не. На мишките не им се налага да държат изпити. Мишките не се тревожат за пари. Доколкото виждам, мишките имат само два врага — хората и котките. Баба ми е човек, но знам, че тя винаги ще ме обича, независимо какъв съм. А тя, слава богу, не гледа котки. Когато мишките пораснат, те не трябва да ходят на война и да се бият с други мишки. Бях почти убеден, че всички мишки се разбират помежду си. А при хората не е така“.
„Да — казах си аз, — струва ми се, че изобщо не е толкова зле да си мишка.“
Пълзях по пода на балната зала и размишлявах над въпроса, когато забелязах друга мишка. Тя се бе привела над пода, държеше парченце хляб с предните си лапи и гризеше от него с голямо удоволствие.