— Кълнеш ли се, че не ме баламосваш? — продължавах аз. — Заклеваш ли се, че не си измисляш?
— Чуй ме — рече баба. — Познавам най-малко пет деца, които просто изчезнаха и никой повече не ги видя. Вещиците ги отвлякоха.
— Май само се опитваш да ме уплашиш — казах аз.
— Опитвам се да се погрижа това да не се случи и с теб — отвърна тя. — Обичам те и искам да останеш при мен.
— Разкажи ми за изчезналите деца.
Баба ми беше единствената баба, която бях виждал да пуши пури. Сега тя запали една дълга черна пура, миришеща на изгоряла гума.
— Първото изчезнало дете, което познавах, се казваше Рангилд Хансен. По онова време Рангилд беше към осемгодишна и си играела с по-малката си сестричка на поляната пред къщата. Майка им, която приготвяла хляб в кухнята, излязла навън за глътка свеж въздух. „Къде е Рангилд?“, попитала тя. „Тръгна с високата жена“, отвърнала малката сестра. „Каква висока жена?“, попитала майката. „Високата жена с белите ръкавици — отвърнала сестричката. — Тя хвана Рангилд за ръка и я отведе.“
Баба ми каза, че повече никой не видял Рангилд.
— Не я ли търсиха? — попитах аз.
— Претърсиха цялата околност. Всички в града се включиха, но така и не я откриха.
— Какво се случи с другите четири деца?
— И те изчезнаха също като Рангилд.
— Как точно изчезнаха, бабо?
— Във всеки от случаите чудата жена била забелязана пред домовете им точно преди децата да изчезнат.
— Но как точно са се изпарили? — попитах аз.
— Вторият случай беше много странен — отвърна баба. — Имаше едно семейство на име Кристиянсен. То живееше горе в квартал Холменколен и в дневната им висеше стара картина с маслени бои, с която много се гордееха. На картината бяха нарисувани няколко патици в двора на фермерска къща. На платното нямаше хора, а само ято патици в затревен двор и къщата на заден план. Картината беше много голяма и хубава. Един ден дъщерята Солвег се прибрала от училище с ябълка в ръка. Казала, че й я дала мила дама на улицата. На следващата сутрин малката Солвег не била в леглото си. Родителите й я търсили навсякъде, но не я намерили. И тогава бащата внезапно извикал:
— Ето я! Солвег храни патиците!
Той сочел към старата картина и наистина, Солвег била на нея. Стояла застинала в двора на фермата с кошница в ръка и хвърляла хляб на патиците. Бащата се спуснал към картината и я докоснал. Но това не помогнало. Момичето било просто част от пейзажа, просто фигура, изрисувана върху платното.
— Ти виждала ли си картината с момиченцето на нея, бабо?
— Много пъти. А най-странното беше, че Солвег сменяше позата си на рисунката. Веднъж дори беше вътре в къщата и надничаше през прозореца. Друг ден стоеше в лявата част на картината с патица на ръце.
— Виждала ли си я да се движи на рисунката?
— Никой не я е виждал. Независимо дали беше навън да храни патиците, или гледаше през прозореца на къщата, винаги беше неподвижна, просто картина, нарисувана с маслени бои. Цялата история беше изключително чудата. Много странна работа. А най-странното беше, че с течение на годините момичето на картината растеше. След десет години малкото момиченце се бе превърнало в млада жена. След трийсет години бе достигнала средна възраст. И тогава, петдесет и четири години след случилото се, тя изчезна от картината.
— Искаш да кажеш, че е умряла ли? — попитах аз.
— Кой знае? — отвърна баба. — В света на вещиците се случват загадъчни неща.
— Разказа ми за две деца. Какво се случи с третото?
— Третото дете беше малката Биргит Свенсон — продължи баба. — Тя живееше срещу нас. Един ден по цялото й тяло започнаха да растат пера. След месец се бе превърнала в голямо бяло пиле. Родителите й я гледаха дълги години в курника на двора. Дори снасяше яйца.
— Какъв цвят бяха яйцата?
— Кафяви. Най-големите яйца, които някога съм виждала. Майка й приготвяше омлети от тях. Бяха изключително вкусни.
Взирах се в баба, която седеше като древна кралица на трона си. Очите й бяха мътносиви и сякаш се взираха в далечината. В онзи миг единственото у нея, което изглеждаше реално, беше пурата й, чийто дим се издигаше на сини облачета около главата й.
— Значи момиченцето, което се превърнало в пиле, не изчезнало, така ли? — попитах аз.
— Не, Биргит не изчезна. Тя живя дълги години и снасяше кафяви яйца.
— Но ти каза, че всички деца са изчезнали.
— Сбъркала съм — отвърна баба. — Остарявам. Не мога да помня всичко.
— Какво се случи с четвъртото дете?
— Четвъртото дете беше момче на име Харалд. Една сутрин кожата му станала жълтеникавосива. После се втвърдила и напукала като черупката на орех. До вечерта момчето се превърнало в камък.
— В камък ли? — попитах аз. — В истински камък?
— В гранит — отвърна баба. — Ако искаш, ще те заведа да го видиш. Още го държат в къщата. Стои в коридора като малка каменна статуя. Гостите подпират чадърите си на него.