Внезапно през отворената врата на балкона долетя силният и ясен вик на баба ми:
— Побързай, скъпи! По-бързо! Излизай веднага от там!
— Кой вика? — изсъска Върховната вещица.
Аз отново надникнах иззад крака на леглото и я видях как отива към вратата на балкона, докато си мърмореше.
— Кой е на моя балкон? Кой е там? Кой се оссмелява да идва без покана?
Тя излезе през отворената врата и се озова на балкона.
— Каква е тази пррежда, която висси тук?
— О, здравейте — долетя гласът на баба ми. — Изпуснах си преждата през балкона по грешка. Но всичко е наред. Успях да я хвана за другия край. Ще я издърпам сама, но ви благодаря все пак.
Удивих се колко спокойно говореше.
— С когото говоррехте току-що? — попита ядосано Върховната вещица. — На кого казвахте да побъррза и да излиза веднага?
— Говорех на внука си — отвърна баба. — Стои в банята от часове и му е време да излиза. Седи вътре и чете книги и съвсем забравя къде се намира! Вие имате ли деца, скъпа?
— Не! — кресна Върховната вещица, бързо се върна в стаята и затръшна вратата на балкона зад себе си.
С мен бе свършено. Пътят ми за бягство бе отрязан. Бях затворен в една стая с Върховната вещица и три уплашени до смърт жаби. Страхувах се точно толкова, колкото и жабите. Бях убеден, че ако ме забележи, тя ще ме хване и ще ме изхвърли през балкона за храна на чайките.
На вратата на стаята се почука.
— Какво има сега? — кресна Върховната вещица.
— Ние сме най-старите — отвърна смирен глас от коридора. — Шест часът е и дойдохме да вземем бутилките, които ни обещахте, Ваше Върховенство.
Видях как Върховната вещица прекосява килима и отива до вратата. След това я отвори и множество чифтове обувки започнаха да влизат в стаята. Те пристъпваха бавно и несигурно, сякаш собствениците на обувките се страхуваха да влязат.
— Влизайте! Влизайте! — сопна се Върховната вещица. — Не се помайвайте в корридора! Нямам цяла нощ на разположение!
Това бе единствената ми възможност. Изскочих иззад крака на леглото и се стрелнах към отворената врата. Прескочих няколко чифта обувки, изпречили се на пътя ми, и след три секунди бях навън в коридора, все още притиснал безценната бутилка към гърдите си. Никой не ме видя. Не последваха викове: „Мишка! Мишка!“. Чувах само гласовете на най-старите вещици, които бърбореха глупави неща от рода на „Колко сте мила, Ваше Върховенство“ и други подобни. Заподскачах нагоре по стълбите. Стигнах до петия етаж и завих по коридора към спалнята си. Слава богу, наоколо нямаше жива душа. С дъното на бутилката започнах да чукам по вратата: „Чук-чук-чук“. Продължих да почуквам. Дали баба щеше да ме чуе? Реших, че със сигурност ще ме чуе. Ударите на бутилката във вратата бяха доста силни. Чук-чук-чук… Дано някой не дойдеше по коридора.
Но вратата не се отваряше. Реших да рискувам.
— Бабо! — извиках с цяло гърло. — Бабо, аз съм! Отвори ми!
Чух по килима да се тътрят крака и вратата се отвори. Шмугнах се вътре като стрела.
— Успях! — извиках аз и заподскачах. — Взех я, бабо! Виж, взех я! Имаме цяла бутилка с отвара!
Баба затвори вратата. Наведе се, вдигна ме на ръце и ме прегърна.
— О, скъпи! — изплака тя. — Слава богу, че си жив!
Тя взе бутилчицата от лапичките ми и прочете етикета на глас:
— „Формула осемдесет и шест със забавено действие за създаване на мишки. Тази бутилка съдържа петстотин дози!“ О, умното ми момче! Ти си цяло съкровище! Ти си истинско чудо! Как, за бога, се измъкна от стаята?
— Успях, когато най-старите вещици влизаха. Всичко ми е малко мъгляво, бабо. Не искам пак да ми се случва нещо подобно.
— И аз я видях! — каза баба.
— Знам, чух ви да си говорите. Нали е ужасно противна?
— Тя е убийца. Тя е най-жестоката жена на света!
— Видя ли маската й? — попитах аз.
— Удивителна е. Изглежда като истинско лице. Макар да знаех, че е маска, пак не личеше по нищо. О, скъпи! — изплака баба и ме прегърна. — Мислех си, че повече никога няма да те видя! Толкова съм щастлива, че се спаси!
Господин и госпожа Дженкинс виждат Бруно
Баба ме занесе в своята стая и ме остави на масата. После постави ценната бутилка до мен.