— В колко часа ще вечерят вещиците в трапезарията? — попита тя.
— В осем часа — отвърнах.
Баба погледна часовника си.
— Сега е шест часа и десет минути. До осем часа трябва да решим какъв ще е следващият ни ход.
Изведнъж погледът й се спря върху Бруно. Той още беше в купата с банани на масата. Беше изял три банана и сега нападаше четвъртия. Бруно бе станал ужасно дебел.
— Достатъчно — каза баба, извади го от купата и го постави върху масата. — Мисля, че е време да върнем този мъник на семейството му. Не си ли съгласен, Бруно?
Бруно я погледна начумерено. За пръв път виждах мишка да се чумери, но той успя да докара това изражение.
— Родителите ми ми позволяват да ям колкото си поискам — възрази той. — Предпочитам да съм при тях, отколкото при вас.
— Разбира се — рече баба. — Знаеш ли сега къде са майка ти и баща ти?
— Преди малко бяха в салона — казах аз. — Видях ги да седят там, когато притичахме покрай залата на път за насам.
— Добре — рече баба. — Да отидем и да проверим още ли са там. Искаш ли да дойдеш и ти? — обърна се тя към мен.
— Да, моля те.
— Ще ви сложа в чантата си. Пазете тишина и не се показвайте навън. Ако се наложи да надзърнете по някое време, си подайте само носовете.
Чантата на баба беше голяма, направена от черна кожа, и имаше закопчалка във формата на черупка на костенурка. Тя взе Бруно и мен и ни прибра вътре.
— Няма да я закопчавам, но не се подавайте навън.
Нямах намерение да стоя скрит в чантата. Исках да видя всичко. Настаних се в малък страничен джоб близо до закопчалката, от който можех да надзъртам навън, когато си поискам.
— Хей! — обади се Бруно. — Дайте ми остатъка от банана, който ядях.
— Добре — съгласи се баба. — Само и само да мълчиш.
Тя пусна наръфания банан в чантата си, метна я на рамото, излезе от стаята и тръгна с тежки стъпки по коридора, подпряна на бастуна.
Слязохме с асансьора до приземния етаж и прекосихме читалнята, за да стигнем до салона. Господин и госпожа Дженкинс се бяха настанили там на два фотьойла, между които бе разположена ниска масичка със стъклен плот. В салона имаше още няколко групи хора, но семейство Дженкинс бяха единствената двойка, която седеше сама на маса. Господин Дженкинс четеше вестник, а госпожа Дженкинс плетеше нещо голямо с цвят на горчица. Бях подал само носа и очите си над закопчалката на чантата, но виждах прекрасно. Виждах всичко.
Баба, облечена в черна дантелена рокля, тръгна с тежки стъпки през салона и спря пред масата на семейство Дженкинс.
— Вие ли сте господин и госпожа Дженкинс? — попита тя.
Господин Дженкинс я изгледа над вестника и се намръщи.
— Да, аз съм господин Дженкинс. С какво мога да ви помогна, госпожо?
— Опасявам се, че трябва да ви съобщя неприятна новина — каза тя. — Става въпрос за сина ви Бруно.
— Какво се е случило? — поинтересува се господин Дженкинс.
Госпожа Дженкинс вдигна очи, но продължи да плете.
— Какво е направил малкият калпазанин? — попита господин Дженкинс. — Предполагам, че тършува из кухнята.
— Малко по-лошо е — каза баба. — Дали не бихме могли да поговорим някъде насаме?
— Насаме ли? — попита господин Дженкинс. — Че защо трябва да говорим насаме?
— Не ми е лесно да ви обясня — отвърна баба. — По-добре всички да се качим във вашата стая и да седнем, преди да ви разкажа всичко.
Господин Дженкинс остави вестника си. Госпожа Дженкинс спря да плете.
— Не искам да се качвам в стаята си, госпожо — заяви господин Дженкинс. — Тук ми е напълно удобно, благодаря за загрижеността. — Той беше едър и груб мъж и не бе свикнал друг да му нарежда. — Кажете по какъв въпрос искате да говорим, а след това ни оставете на спокойствие. — Говореше така, сякаш пред него стоеше амбулантен търговец, който се опитва да му продаде прахосмукачка.
Горката ми баба се стараеше да е възможно най-любезна, но започна малко да се нервира.
— Не можем да говорим тук — каза тя. — Има твърде много хора, а въпросът е доста деликатен и личен.
— Ще говоря където си поискам, госпожо — заяви господин Дженкинс. — Хайде, изплюйте камъчето! Ако Бруно е разбил прозорец или ви е счупил очилата, ще платя за щетите, но няма да помръдна от този стол!