Чух как другите готвачи избухват в смях, но ви уверявам, че на мен никак не ми беше смешно. Тичах, за да отърва кожата си. Мъжът пляскаше с длани по крака си и подскачаше, сякаш бе стъпил върху жарава, а аз продължавах да се катеря, като избягвах ударите му и накрая стигнах до самия край на крачола, откъдето вече нямаше изход.
— Помощ! Помощ! Помощ! — крещеше мъжът. — Мишката влезе в гащите ми! Пълзи в гащите ми! Махнете я! Помогнете ми да я извадя!
— Свали си панталона, глупако! — извика друг. — Свали си панталона и ще я хванем!
Вече бях по средата на панталона, там, където се събират двата крачола и започва ципът. Беше много тъмно и ужасно горещо. Знаех, че не бива да спирам. Стрелнах се напред и влязох в другия крачол. Спуснах се светкавично по крака му, излязох през отвора и отново се озовах на пода. Чух, че глупавият готвач още крещи:
— В панталона ми е! Извадете я! Моля ви, помогнете ми, преди да ме е ухапала!
Зърнах как целият кухненски персонал се е събрал около него и се залива от смях. Никой не забеляза малката кафява мишка, която притича по пода и се шмугна в чувал с картофи.
Зарових се дълбоко сред мръсните картофи и затаих дъх.
Готвачът явно веднага бе започнал да си събува панталона, защото сега всички викаха:
— Няма я! Няма никаква мишка, глупако!
— Тук беше, кълна се! — крещеше мъжът. — Не ви е влизала мишка в панталоните! Нямате представа какво е усещането!
Фактът, че мъничко същество като мен бе успяло да всее такъв смут сред група възрастни мъже, ме изпълни със задоволство. Не можах да не се усмихна въпреки болките в опашката си.
Останах в чувала, докато не се уверих, че готвачите са забравили за мен. Тогава изпълзях от картофите и предпазливо подадох глава навън. В кухнята пак цареше суматоха и келнерите тичаха напред-назад. Видях сервитьора, който влезе по-рано и се оплака от месото.
— Хей, момчета! — извика той. — Попитах старата вещица дали второто парче месо й е харесало повече, а тя рече, че било много вкусно! Каза, че много й харесало!
Трябваше да се измъкна от кухнята и да се върна при баба. Имаше само един начин да успея — като прекося цялата кухня и изляза през вратата след някой от келнерите. Спотаих се в очакване на удобен момент. Опашката ужасно ме болеше. Увих я около себе си, за да я погледна. Липсваха около пет сантиметра от нея и кървеше доста силно. Един сервитьор вземаше чинийки, пълни с розов сладолед. Бе хванал по една чиния във всяка длан и крепеше по още една на ръцете си. Той тръгна към вратата и я бутна с рамо. Аз изскочих от чувала с картофите, притичах по пода и влязох в трапезарията като светкавица, без да спирам, докато не стигнах под масата на баба.
Така се зарадвах да видя отново бабините крака, обути в старомодни черни обувки с каишки и копчета. Покатерих се по крака й и тупнах в скута й.
— Здравей, бабо! — прошепнах аз. — Върнах се! Успях! Изсипах цялата отвара в супата!
Баба спусна ръка и ме погали.
— Браво, скъпи! — прошепна тя. — Браво на теб! В момента те ядат точно тази супа! — Баба внезапно дръпна ръка. — Ти кървиш! Миличък, какво ти се е случило?
— Един готвач отряза част от опашката ми с готварски нож. Не можеш да си представиш колко боли.
— Дай да я прегледам. — Баба наведе глава и огледа опашката ми. — Горкичкият ми. Ще те превържа с носната си кърпа. Така ще спра кръвта.
Тя извади малка носна кърпа, обшита с дантела, и успя някак си да я увие около раната.
— Ще се оправиш — успокои ме баба. — Опитай се да не мислиш за нея. Наистина ли успя да изсипеш цялата бутилка в супата им?
— До последната капка — отвърнах аз. — Можеш ли да ме разположиш някъде, откъдето ще виждам?
— Да. Чантата ми е на свободния стол до мен. Ще те пусна в нея и можеш да надзърташ оттам, стига да внимаваш да не те забележат. Бруно също е там, но не му обръщай внимание. Дадох му едно хлебче, с което да се занимава известно време.
Ръката на баба ме обгърна, тя ме вдигна от скута си и ме премести в чантата си.
— Здравей, Бруно — поздравих аз.
— Хлебчето е чудесно — отвърна той, докато гризеше от него на дъното на чантата. — Но ми се иска да беше намазано с масло.
Надзърнах над ръба на чантата. Виждах ясно вещиците, седнали на двете дълги маси в центъра на залата. Бяха изяли супата и келнерите прибираха чиниите им. Баба ми беше запалила една от противните си пури и бе обгърната от кълба дим. Около нас гостите на луксозния хотел си говореха и вечеряха. Горе-долу половината от тях бяха стари хора с бастуни, но имаше и много семейства с по няколко деца. Всички те бяха заможни хора. Ако искаш да отседнеш в хотел „Блясък“, трябваше да имаш пари.