— Това е тя, бабо! — прошепнах аз. — Това е Върховната вещица!
— Знам — прошепна баба ми. — Онази дребничката, която седи начело на по-близката маса!
— Може да те убие! Способна е да убие всички в трапезарията с пламтящите си искри!
— Скрий се! — прошепна ми баба. — Келнерът идва!
Скрих се от поглед и чух Уилям да казва:
— Агнешкото ви, госпожо. Какви зеленчуци предпочитате? Грах или моркови?
— Моркови, ако обичаш. Но в никакъв случай не искам картофи.
Чух как й сервират морковите. Последва мълчание. След това баба ми прошепна:
— Всичко е наред. Той се отдалечи.
Отново подадох глава от чантата.
— Едва ли някой ще забележи, че малката ми глава се подава — прошепнах аз.
— Мисля, че няма. Но проблемът е, че трябва да говоря с теб, без да си мърдам устните.
— Справяш се прекрасно.
— Преброих вещиците — продължи баба. — Изобщо не са толкова много, колкото си мислеше ти. Предполагам, че не си ги броил точно, когато каза, че са двеста, нали?
— На мен ми се струваха двеста на брой.
— Сбъркала съм — каза баба. — Мислех си, че в Англия има много повече вещици.
— Колко са общо? — попитах аз.
— Осемдесет и четири.
— Били са осемдесет и пет, защото едната беше изпържена.
В този миг зърнах господин Дженкинс, бащата на Бруно, да се приближава към масата ни.
— Внимавай, бабо! — прошепнах аз. — Идва бащата на Бруно!
Господин Дженкинс и синът му
Господин Дженкинс дойде на нашата маса с решителна крачка и гневно изражение.
— Къде е внукът ви? — обърна се той към баба. Говореше грубо и изглеждаше много ядосан.
Баба го погледна хладно, но не му отговори.
— Предполагам, че двамата със сина ми Бруно са намислили някоя пакост — продължи господин Дженкинс. — Бруно не се прибра за вечеря, а той не пропуска хранене почти за нищо на света!
— Трябва да призная, че има голям апетит — каза баба.
— Имам чувството, че знаете какво става — рече господин Дженкинс. — Не знам коя, по дяволите, сте, а пък и не ме интересува особено, но днес следобед се подиграхте с мен и жена ми. Извадихте на масата гнусна малка мишка. Това ме навежда на мисълта, че тримата сте намислили нещо. Затова, ако знаете къде е Бруно, бъдете така любезна и ми кажете веднага.
— Не съм ви се подигравала — отвърна баба. — Мишката, която се опитах да ви дам, беше вашият син Бруно. Сторих ви добрина. Опитвах се да го върна при семейството му. Вие отказахте да си го приберете.
— Какви са тези небивалици, госпожо? — извика господин Дженкинс. — Синът ми не е мишка! — Черните му мустаци подскачаха гневно, докато говореше. — Хайде, жено, кажи ми къде е! Изплюй камъчето!
Семейството на съседната маса бе спряло да се храни и се взираше в господин Дженкинс. Баба ми седеше спокойно и пушеше черната си пура.
— Разбирам защо сте ядосан, господин Дженкинс. Всеки английски баща би се разгневил също като вас. Но в Норвегия, откъдето съм аз, сме свикнали с подобни случки. Научили сме се да ги приемаме като част от всекидневието.
— Вие сте луда! — кресна господин Дженкинс. — Къде е Бруно? Ако не ми кажете веднага, ще повикам полиция!
— Бруно е мишка — отвърна баба напълно спокойно.
— Не е никаква мишка! — изкрещя господин Дженкинс.
— О, да, мишка съм — подаде Бруно глава от чантата.
Господин Дженкинс подскочи един метър във въздуха.
— Здравей, татко — каза Бруно. По лицето му се бе разляла глуповата миша усмивчица.
Господин Дженкинс зяпна толкова силно, че видях златните пломби на кътниците му.
— Не се тревожи, татко — продължи Бруно. — Никак не е лошо. Стига да не ме хване някоя котка.
— Б-б-бруно! — запелтечи господин Дженкинс.
— Повече няма да ходя на училище — каза Бруно глупаво ухилен. — Няма да пиша домашни! Ще живея в кухненския шкаф и ще пирувам със стафиди и мед!