Баба ми направи миниатюрна четка за зъби с дръжка от кибритена клечка и влакънца, които бе отрязала от своя четка за коса.
— Зъбите ти не бива да се развалят — каза тя. — Не мога да заведа мишка на зъболекар! Ще ме помислят за луда!
— Интересно — отвърнах, — но откакто станах мишка, вкусът на шоколада и бонбоните ми е противен. Затова мисля, че зъбите ми няма да се развалят.
— Въпреки това ще си миеш зъбите след всяко хранене — настоя баба и аз я послушах.
За вана тя ми даде да използвам една сребърна захарница и аз се къпех всяка вечер преди лягане. Баба не пускаше никого в къщата, дори прислужница или готвачка. Живеехме си само двамата и бяхме много щастливи.
Една вечер, докато лежах в скута на баба пред камината, тя каза:
— Мислех си какво ли става с малкия Бруно.
— Не бих се учудил, ако баща му го е занесъл на портиера да го удави в кофа с вода — отвърнах аз.
— Страхувам се, че може и да си прав. Горкият.
Помълчахме няколко минути. Баба пушеше черната си пура, а аз задрямвах приятно на топлината.
— Може ли да те попитам нещо, бабо?
— Каквото поискаш, миличък.
— Колко дълго живеят мишките?
— Ах, очаквах да ми зададеш този въпрос.
Последва тишина. Баба седеше, пушеше и се взираше в огъня.
— Е — подканих я, — колко дълго живеем ние, мишките?
— Започнах да чета много за мишките. Опитвам се да науча всичко, каквото мога за тях.
— Хайде, бабо. Защо не ми казваш?
— Добре, щом искаш да знаеш. Опасявам се, че мишките не живеят много дълго.
— Колко живеят?
— Обикновената мишка живее само около три години. Но ти не си обикновена мишка. Ти си мишка човек, а това е съвсем различно.
— Защо? Колко дълго живеят мишките хора, бабо?
— По-дълго. Много по-дълго. Мишката човек почти със сигурност живее три пъти повече от обикновената мишка. Живее около девет години.
— Добре! — извиках аз. — Чудесно! Това е най-добрата новина, която някога съм чувал!
— Защо говориш така? — попита изненадано баба.
— Защото не искам да живея по-дълго от теб. Не искам никой друг да ме гледа.
Последва кратко мълчание. Баба ме поглаждаше зад ушите с върха на пръста си. Усещането беше прекрасно.
— На колко години си, бабо?
— На осемдесет и шест.
— Ще живееш ли още осем-девет години?
— Възможно е. С малко късмет.
— Аз трябва да доживея толкова — заявих. — Защото тогава ще бъда вече една много стара мишка, а ти ще си една много стара баба и скоро след това двамата ще умрем заедно.
— Би било идеално — рече тя.
След тези думи задрямах за малко. Просто затворих очи, не мислех за нищо и се почувствах напълно спокоен.
— Искаш ли да ти разкажа нещо много интересно, свързано с теб? — попита баба.
— Да, моля те, бабо — отвърнах аз, без да отварям очи.
— В началото не повярвах, но явно е самата истина — продължи тя.
— Разкажи ми.
— Сърцето на мишката, тоест твоето сърце, бие с петстотин удара в минута! Не е ли удивително?
— Не е възможно — казах и отворих широко очи.
— Самата истина е. Нещо като чудо е.
— Но това прави по почти девет удара в секунда! — извиках аз, след като пресметнах.
— Точно така. Твоето сърце бие толкова бързо, че е невъзможно да се различат отделните удари. Чува се само тихичко бръмчене.
Баба носеше рокля с дантела, която ме гъделичкаше по носа. Трябваше да положа глава върху предните си лапи.
— Ти чувала ли си сърцето ми да бръмчи, бабо? — попитах аз.
— Често го чувам, когато вечер лежиш на възглавницата ми.
След това двамата стояхме смълчани пред огъня дълго време, замислени за тези удивителни неща.
— Скъпи — проговори най-накрая баба, — сигурен ли си, че нямаш нищо против да останеш мишка до края на живота си?