— Мама носеше ръкавици.
— Не и в моя дом — рече баба. — Вещиците носят ръкавици дори вътре. Свалят ги само когато си лягат.
— Откъде знаеш всичко това, бабо?
— Не ме прекъсвай. Просто ми се довери. Второто, което трябва да запомниш, е, че истинската вещица е винаги плешива.
— Плешива ли? — възкликнах аз.
— Плешива е като сварено яйце — отвърна баба.
Бях изумен. Имаше нещо нередно в това, жена да е плешива.
— Защо са плешиви, бабо?
— Не ме питай защо — сопна се тя. — Но те уверявам, че по главите на вещиците не расте нито косъмче.
— Ужасно!
— Отвратително — рече баба.
— Щом като е плешива, значи лесно ще я забележа.
— Изобщо не е така. Истинската вещица винаги прикрива плешивостта си с перука. Носи най-изящните перуки, а е почти невъзможно да различиш първокласната перука от обикновената коса, освен ако не я дръпнеш от главата й.
— Тогава ще я дръпна — заявих аз.
— Не ставай глупав. Не можеш да дърпаш косата на всяка жена, която срещнеш, дори да носи ръкавици. Само опитай и виж какво ще стане.
— Значи и това не е много полезно — казах аз.
— Никой от знаците не е от помощ сам по себе си — поясни баба. — Чак когато ги видиш всичките накуп, ще се досетиш какво става. Въпреки това — продължи тя — перуките създават голям проблем на вещиците.
— Защо?
— Скалповете ги сърбят ужасно. Разбираш ли, когато някоя актриса, аз или ти си сложим перука, ще я поставим върху косата си, но вещицата трябва да си я сложи направо върху голия скалп. А вътрешността на перуката е груба и бодлива. Когато се постави върху гола кожа, сърби ужасно и по главата се получават отвратителни рани. Вещиците им викат обриви от перуки. Не можеш да си представиш колко сърби.
— По какво друго мога да разпозная една вещица? — попитах аз.
— Обръщай внимание на ноздрите им. Вещиците имат малко по-големи ноздри от обикновените хора. Ръбовете на ноздрите им са розови и заоблени като черупката на раковина.
— Защо имат толкова големи ноздри?
— За да надушват по-добре — рече баба. — Истинската вещица има удивително обоняние. Може да подуши дете на другия край на улицата в непрогледна нощ.
— Мен не може да ме подуши, тъкмо се изкъпах.
— О, може. Колкото си по-чист, толкова по-ясно вещицата надушва миризмата ти.
— Това не може да е вярно.
— Напълно чистото дете мирише отвратително за вещицата — каза баба. — Колкото по-мръсен си, толкова по-малко ще й миришеш.
— Но в това няма никакъв смисъл, бабо.
— О, има, и още как. Мирише не мръсотията, а ти. Миризмата, която се разнася от твоята кожа, влудява вещиците. Тя се носи на талази, а тези зловонни вълни, както ги наричат вещиците, се носят из въздуха и ги удрят право в носа. Направо им се завива свят от тях.
— Чакай малко, бабо…
— Не ме прекъсвай. Искам да кажа, че когато не си се мил една седмица и кожата ти е мръсна, тогава от нея не се излъчва толкова силна воня.
— Повече никога няма да се къпя — заявих аз.
— Просто не се къпи прекалено често — рече баба. — Веднъж месечно е напълно достатъчно за едно здравомислещо дете.
В такива мигове най-много обичах баба си.
— Бабо, а в тъмна нощ вещицата как различава миризмата на дете от миризмата на възрастен?
— От възрастните не се разнасят зловонни вълни. Само от децата.
— Но аз не мириша наистина, нали? В момента не воня?
— На мен не ми миришеш — отвърна баба. — За мен ухаеш на малини и сметана. Но за вещиците вониш отвратително.
— На какво им мириша?
— На кучешко ако — рече баба.
Олюлях се. Бях изумен.
— На кучешко ако ли? — извиках аз. — Не мириша на кучешко ако! Не е вярно! Не ти вярвам!
— Освен това — продължи баба с лека наслада, — за вещицата ти миришеш на прясно кучешко ако.
— Не е вярно! Знам, че не мириша на кучешко ако, било то прясно или изсъхнало!
— Няма смисъл да спориш. Това е факт.
Бях възмутен. Не можех да повярвам на думите на баба.
— Затова, ако на улицата се разминеш с жена, запушила нос, тя спокойно може да е вещица.
Реших да сменя темата.
— Кажи ми по какво друго мога да позная вещицата.