— Във всички страни по света ли има вещици?
— Навсякъде, където има хора, има и вещици — каза баба. — Във всяка страна има Тайно дружество на вещиците.
— А всички те познават ли се помежду си, бабо?
— Не. Вещицата познава само вещиците в своята страна. Напълно забранено й е да общува с чуждестранни вещици. Но една английска вещица например познава всички останали вещици в Англия. Всички те са приятелки. Звънят си по телефона. Разменят си смъртоносни рецепти. Бог знае за какво си говорят. Дори не искам да си помислям.
Седях на пода и се взирах в баба. Тя загаси пурата си в пепелника и скръсти ръце на корема си.
— Веднъж годишно — продължи тя — вещиците във всяка страна си организират тайно събрание. Събират се на едно място и изслушват лекция от Върховната вещица, повелителката на всички вещици по света.
— От кого? — извиках аз.
— От своята водачка — рече баба. — Тя е изключително могъща. Безмилостна е. Всички останали вещици треперят от страх пред нея. Виждат я само веднъж годишно на редовното си събрание. Тя отива там, за да им вдъхне сили и да им даде нареждания. Върховната вещица пътува от страна на страна, за да присъства на тези годишни събрания.
— Къде се провеждат сбирките, бабо?
— Носят се всякакви слухове, но съм чувала, че просто си запазват зала в хотел, като обикновена група жени, които са на конференция. Чувала съм и че в хотелите, в които отсядат, се случват някои много странни неща. Разправят, че не спели в леглата си, по килимите на пода имало петна от изгорено, във ваните намирали жаби, а веднъж един готвач открил малко крокодилче да плува в тенджера със супа.
Баба ми взе пурата си, дръпна от нея и дълбоко вдиша зловонния пушек.
— Къде живее Върховната вещица, когато не пътува? — попитах аз.
— Никой не знае — отвърна баба. — Ако знаехме, можеше да я издирим и унищожим. Вещицолозите по целия свят посвещават живота си на опити да открият тайното й седалище.
— Какво е вещицолог, бабо?
— Човек, който изучава вещиците и знае много за тях.
— Ти вещицолог ли си, бабо?
— Аз съм пенсиониран вещицолог. Вече съм твърде стара, за да работя. Когато бях по-млада обаче, обикалях по целия свят в опити да издиря Върховната вещица. Но не постигнах никакъв успех.
— Тя богата ли е?
— Направо се къпе в пари. Говори се, че в седалището й има машина, същата като машината, с която правителството печата банкнотите, които ние използваме. Все пак банкнотите са просто листчета хартия със специални знаци и картинки по тях. Всеки, който има подходящата машина и хартия, може да ги направи. Предполагам, че Върховната вещица си печата колкото пари поиска и ги раздава на вещиците по целия свят.
— А как прави чуждестранните пари? — попитах аз.
— С тези машини можеш да печаташ и китайски пари, ако искаш — обясни баба. — Трябва само да натиснеш съответното копче.
— Но, бабо, след като никой не е виждал Върховната вещица, откъде си сигурна, че тя наистина съществува?
Баба ме изгледа строго.
— Никой не е виждал и Дявола, но знаем, че той съществува.
На следващата сутрин отплавахме за Англия и скоро след това се завърнах в старата си къща в Кент. Сега обаче в нея щяхме да живеем само двамата с баба. После започна вторият срок, всеки делничен ден ходех на училище и като че ли всичко пак потръгна нормално.
В дъното на градината ни растеше огромен кестен, в чиято корона двамата с Тими (най-добрият ми приятел) бяхме започнали да строим великолепна къщичка. Можехме да работим по нея само в събота и неделя, но напредвахме бързо. Бяхме започнали с пода, който изградихме, като положихме широки дъски между два отдалечени клона и ги заковахме към дървото. След месец бяхме готови с него. След това сковахме дървен парапет. Той обикаляше целия под и така ни остана да построим само покрива. С покрива обаче беше трудно.
Един съботен следобед, докато Тими беше на легло, болен от грип, аз реших да започна покрива сам. Чувствах се прекрасно високо в короната на кестена, напълно сам, заобиколен отвсякъде от светлозелените млади листа. Сякаш се намирах в голяма зелена пещера. Бях въодушевен и от височината. Баба ми беше казала, че ако падна, ще си счупя крака, и всеки път, когато погледнех надолу, по гърба ми полазваха тръпки.
Захванах се с работа и заковах първата дъска от покрива. Тогава внезапно с крайчеца на окото си зърнах една жена, която стоеше под дървото. Тя ме гледаше и се усмихваше по изключително особен начин. Когато повечето хора се усмихват, устните им се разтеглят настрани. Устните на тази жена бяха опънати нагоре и надолу и разкриваха всичките й предни зъби и венците. Венците й приличаха на сурово месо.