Мона винаги забелязваше това. Понякога дори чакаше Роуан в коридора, за да я види как го прави. Това беше важно.
Майкъл също го забелязваше. Роуан носеше нощници и пеньоари, в зависимост от времето. Леля Беа постоянно й купуваше нови, а Майкъл ги переше, защото Роуан обличаше нови дрехи само ако са изпрани, или поне той така си спомняше. После ги слагаше на леглото й.
„Не, това не беше кататоничен ступор“, мислеше си Мона. И лекарите казаха, че не могат да обяснят какво й е точно. Веднъж един от тях — един идиот според Майкъл, забил игла в ръката й и Роуан тихо я отдръпнала и я покрила с другата. Майкъл направо побеснял, но Роуан не погледнала към лекаря и не казала нито дума.
— Ще ми се и аз да бях там — каза Мона.
Тя, разбира се, знаеше, че той казва истината. Дай им на лекарите да си фантазират и да забиват игли в ръцете на хората. Може би когато се връщат в болницата, забиват игли във вуду куклата на Роуан, като за акупунктура. Никак нямаше да е изненадана.
Какво ли чувстваше Роуан? Какво помнеше? Никой вече не беше сигурен. Разчитаха само на уверенията на Майкъл, че се е събудила от комата в пълно съзнание, че е говорила с него с часове, че е знаела какво се е случило, че е чувала и разбирала всичко. Нещо ужасно станало в деня на събуждането й — появил се още един талтош. И двамата били погребани под дъба.
— Не биваше да й позволявам да го прави — каза Майкъл на Мона поне стотици пъти. — Миризмата, която идваше от дупката, гледката на останките му… Трябваше сам да се погрижа за всичко.
Мона често го разпитваше за подробности — как е изглеждал другият талтош, кой го е занесъл долу и въобще всичко за Роуан.
— Измих калта от ръцете й — бе казал Майкъл на Аарън и Мона. — А тя продължаваше да ги гледа. Предположих, че един лекар не иска да вижда ръцете си мръсни. Помислете само колко често един хирург си мие ръцете. Тя ме попита как съм, искаше да… — И тук той се задави и двата пъти, когато разказваше тази история. — Искаше да ми провери пулса. Притесняваше се за мен.
На Мона й се щеше да види какво точно бяха погребали! Искаше й се Роуан да поговори с нея!
Но най-странното бе да си богата наследница на тринайсет, да имаш шофьор и кола (кола бе доста меко казано, ставаше дума за лъскава черна лимузина с компактдискове, касетофони, цветен телевизор и много място за лед и диетична кола). Да имаш джобни постоянно, и то по двайсетдоларови банкноти, не по-малко, купища нови дрехи. Бяха започнали да закърпват и старата къща на Сейнт Чарлз авеню и Амелия стрийт, като постоянно й носеха мостри от „сурова коприна“ и ръчно боядисани тапети.
И все пак тя искаше да знае, да бъде част от тайната, да разбере тайните на тази жена и този мъж, на тази къща, която един ден щеше да бъде нейна. Под дървото имаше мъртъв призрак. Под пролетните дъждове лежеше легенда. А в обятията му още един. Това бе като да се откажеш от сигурния ярък блясък на златото заради тъмните дребни украшения на необяснимата потайна мощ. Това бе истинска магия. Дори смъртта на собствената й майка не й бе повлияла така силно.
Мона говореше много на Роуан.
Влизаше в къщата със собствения си ключ, нали беше наследница. Пък и Майкъл й беше позволил. Той вече не гледаше на нея с копнеж, почти я беше осиновил.
Тя отиваше в дъното на задния двор, прекосяваше моравата, като заобикаляше гроба, когато си спомнеше за него, после сядаше до масата от ракита и казваше:
— Добро утро, Роуан.
А после говореше, говореше, говореше.
Разказваше на Роуан за развитието на медицинския център „Мейфеър“. Вече бяха избрали терена, както и огромна геотермална система за отопление и климатизация. Дори плановете бяха готови.
— Твоята мечта вече се превръща в реалност — каза тя на Роуан. — Семейство Мейфеър познава този град както никой друг. Няма нужда да правим допълнителни проучвания. Ще изградим болницата, както ти я искаше.
Роуан не отговаряше. Дали все още се интересуваше от медицинския комплекс, който щеше да направи революция в отношенията с пациентите и роднините, грижещи се за тях, в които медицински работници щяха да обслужват дори анонимни пациенти?
— Открих записките ти — каза Мона. — Не бяха заключени. И не изглеждаха нещо тайно.
Пак никакъв отговор. Огромните черни клони на дъба се помръднаха съвсем мъничко. Листата на банановото дърво брулеха тухлената ограда.
— Аз самата поседях малко пред амбулатория „Туро“ и разпитвах хората как си представят идеалната болница.