— Е, ако има имплант, значи има брадичка, нали така? — обяви Беатрис.
— Да, но пък има дръпнати очи и остър нос — намеси се Мери Джейн.
— Точно така — одобри Силия.
— Вие се страхувате от допълнителните гени, а? — попита Мери Джейн, а гласът й се извиси така, сякаш го бе метнала като ласо, за да привлече вниманието на всички. — Мона, ти страхуваш ли се?
— Не зная — отвърна Мона, но всъщност не се страхуваше.
— Разбира се, нищо такова няма да се случи! — рече Беа. — Гени! Та това си е само теоретично. Трябва ли да говорим за него? — Тя хвърли многозначителен поглед към Роуан.
А Роуан се взираше както винаги в стената, може би в отблясъка на слънцето по тухлите, кой знае? Мери Джейн приближи напред.
— Мисля, че в това семейство вече няма да се случи нищо толкова вълнуващо. Мисля си за момента, в който този вид вещерство е отминал, а другата ера на нов вид вещерство…
— Скъпа, ние всъщност не вземаме това особено на сериозно — намеси се Беа.
— Знаеш ли семейната история? — попита Силия.
— Дали я знам? Та аз знам неща, които вие не знаете. Знам неща, които баба ми е разказвала, а тя ги е чула от стария Тобиас. Знам неща, написани на стените на тази къща. Когато бях малка, седях на коленете на Древната Евелин. Тя ми разказа всичко. И то само за един следобед.
— А чела ли си досието за нашето семейство, досието на Таламаска… — настояваше Силия. — Дадоха ли ти го в клиниката?
— О, да, Беа и Пейдж ми го донесоха — отвърна Мери Джейн. — Вижте. — И тя посочи към лепенките на ръката и на коляното си. — Ей тук ме убодоха! Взеха толкова много кръв, че спокойно могат да направят жертвоприношение на дявола. Наясно съм с цялата ситуация. Някои от нас имат цял набор от допълнителни гени. Като се женят твърде близки роднини е двойна доза от двойната спирала, и ето ви — хоп! — ражда се талтош. Може би! Може би! Но все пак толкова много братовчеди са се изпоженили помежду си и никога не се е случило, поне досега де… Вижте, наистина не бива да говорим за това пред нея.
Майкъл се усмихна уморено в знак на благодарност.
Мери Джейн отново хвърли поглед към Роуан. После направи голям син балон с дъвката си, всмукна го и го спука.
Мона се засмя.
— О, хубав номер. Аз не мога да го правя.
— И слава богу! — обади се Беа.
— Та значи си чела досието — настояваше Силия. — Много е важно да научиш всичко.
— О, да, прочетох го до последната дума — призна Мери Джейн. — Дори и тези, които не разбирах. — Тя се плесна по стройното загоряло бедро и започна да се смее. — Вие що постоянно ме питате какво съм прочела? Та помогнете ми да се образовам малко, единствено това ще ми свърши работа. Знаете ли, най-лошото, което ми се случи, е, че мама ме спря от училище. Разбира се, тогава не ми се и ходеше. По ми беше интересно в градската библиотека, но…
— Мисля, че си права за допълнителните гени — каза Мона. — Както и за нуждата от образование.
Много хора от семейството имаха тези допълнителни гени, които могат да създадат чудовища, но досега не се бе родило нито едно такова, поне преди да настъпят тези ужасни дни.
А що за призрак е било това чудовище толкова много години, фантом, който е подлудявал младите жени и е карал къщата на Първа улица да тъне в облак от тръни и сумрак? Имаше нещо поетично в тези странни тела, които лежаха там под дъба, точно под краката на Мери Джейн, с нейната дънкова пола и лепенка на малкото коляно. Сложила бе ръце на слабите хълбоци, а мръсните й бели кожени обувки се кривяха на една страна, при което се покриваха с прясна кал. Мръсният й чорап се бе смъкнал чак до глезена.
„Може би вещиците от Залива са просто тъпи“, помисли си Мона. „Могат да стоят над гроба на чудовища и да не се усетят изобщо. Разбира се, останалите вещици от това семейство също не се бяха усетили. Само жената, която не искаше да говори, и Майкъл — едрият чаровен келт, застанал до нея.“
— Ние с теб сме втори братовчедки — каза Мери Джейн на Мона и отново пристъпи напред. — Супер, а? Ти не си била родена, когато съм идвала при Древната Евелин и съм яла от домашния й сладолед.
— Не помня тя да е правила домашен сладолед.
— Скъпа, тя правеше най-хубавия домашен сладолед, който съм яла. Майка ми ме водеше в Ню Орлиънс при…
— Ти нещо бъркаш — рече Мона. Може би това момиче беше някаква самозванка. Може би дори не беше Мейфеър. Не, де такъв късмет. Пък и в очите й имаше нещо, което малко напомняше за Древната Евелин.