Изпя думите така бързо, как изобщо я разбираха? Но за него бе достатъчно. Той я вдигна и се затича. Видя как Майкъл вдига ръка за сбогом — мимолетен прост жест, който му даваше разрешение да си иде, желаеше му късмет. Видя и своята красива Роуан — кимаше му. А малката вещица Мона пищеше!
Той тичаше със своята красавица в мрака, беше лека като перце. Прекоси тревата, каменната пътека и се озова в друга мрачна и ароматна градина. Беше влажна и пълна със зеленина — като древните гори.
— Това си ти, това си ти. О, миризмата от подаръците ме влудяваше.
Той я сложи на върха на стената, прескочи отвъд и отново я взе на ръце. Улиците бяха мрачни и пусти. Той едва издържаше. Хвана я за косата, дръпна главата й назад и впи устни в шията й.
— Ашлар, не тук! — изпищя тя, въпреки че се поддаваше на ласките му. — В долината, Ашлар, в долината, в кръга на Донелайт. Той още стои, знам, видях го.
Да, да, точно така. Не знаеше как, но щеше да издържи през дългите часове на трансатлантическия полет. Но не биваше да наранява нежните й зърна, не биваше да наранява крехката й сияеща кожа.
Хвана я за ръка и се затича.
Да, в долината.
— Скъпа моя — прошепна той. Хвърли последен поглед към къщата, която се издигаше тъмна и непоклатима, сякаш изпълнена с тайни, с вещици и магия. Къде ли бе сега неговата кукла, къде бе книгата му?
— Невестата ми — извика той и я притисна към себе си. — Моята новородена невеста.
Стъпките й звънтяха по камъните. Той отново я взе на ръце — така щеше да тича по-бързо.
Гласът на Джанет долетя от пещерата. Стар стих, примесен със страх и разкаяние, черепи светеха в мрака.
А спомените вече не бяха остен, вече нямаше да служат само за да се подредят тегобите на нашия живот — провалите ни, грешките, необратимите загуби, унижението.
Не, спомените вече бяха нещо приятно и естествено, като тъмните дървета, които се извисяваха над главите им, като виолетовото небе с последните дръзки лъчи светлина, като вечерния шепот на природата навсякъде около тях.
Щом влязоха в колата, той я взе в скута си, разтвори роклята й и я хвана за косата. Потърка кичурите в устните си, в очите си. Тя тананикаше и плачеше.
— В долината — шепнеше със зачервено лице и блеснали очи.
— Преди утрото да настъпи тук, ще бъде утро там и ние ще сме сред камъните — каза той. — Ще лежим в тревата и слънцето ще се издига над нас.
— Зная, зная… — прошепна тя в ухото му. Той впи уста в зърното й, смучеше сладкия нектар на плътта й и стенеше.
Тъмната кола излетя от сенчестия сумрак, остави далече назад тъмния ъгъл и царствената къща, огромните раззеленени клони, които задържаха мрака като зрял плод под виолетовото небе.
А колата пое към зеленото сърце на света, понесла един мъжки и един женски талтош.
2:30 сутринта
10 юли, 1993 година