Выбрать главу

— Какво има, Роуан? — прошепна Мона.

Роуан издаде лек звук, като че се прокашляше.

— Не е Юри — прошепна тя. После гърлото й като че се стегна и очите й потъмняха, погледът й отново се зарея.

— Какво има, Роуан? — попита Мона. — Какво каза за Юри?

Роуан сякаш мислеше, че още говори на Мона, но не осъзнава, че от устата й не излизат думи.

— Роуан — прошепна Мона. — Кажи ми. Роуан… — И замълча. Изведнъж изгуби кураж да говори.

Очите на Роуан все още бяха приковани в нея. Тя вдигна дясната си ръка и прекара пръсти през пепелявата си коса. Естествено, нормално, но погледът й не беше нормален. В очите й имаше напрежение…

Чуха се гласове, Майкъл разговаряше с някого.

А после внезапно се чу и женски смях, или пък плач. В първия миг Мона не можа да разпознае гласа.

Обърна се и се вгледа през портата, отвъд сияещия басейн. Леля й Беатрис вървеше към нея, почти тичаше по плочите покрай водата. Едната й ръка бе на устата, а другата размахваше така, сякаш всеки миг щеше да падне напред по очи. Да, точно тя беше изплакала и все още плачеше. Косата й се бе разпиляла, нямаше го вечният красив кок на тила й. Копринената й рокля беше мокра и покрита с петна.

Майкъл и някакъв мъж със страховити черни дрехи вървяха бързо след нея и разговаряха.

Беатрис плачеше, от гърлото й излизаха задавени стонове. Токчетата й потъваха по меката морава, но тя продължаваше напред.

— Беа, какво има? — извика Мона и се изправи. Роуан също стана, взираше се в приближаващата Беатрис, която както тичаше по тревата, изкълчи глезена си, но бързо се окопити и продължи напред. Като че бързаше именно към Роуан.

— Те го сториха, Роуан — изплака Беа, останала без дъх. — Убиха го. Една кола профуча по тротоара и го уби. Видях го с очите си!

Мона посегна да задържи Беатрис и внезапно леля й я прегърна с лявата си ръка и почти я събори от целувки, докато с другата ръка посегна към Роуан. Роуан я хвана и я стисна.

— Беа, кого са убили? — изкрещя Мона. — Не е Аарън, нали?

— Аарън — отвърна Беа, като кимаше яростно, гласът й беше сух и едва доловим. Тя продължи да кима, а Мона и Роуан се приближиха още до нея. — Аарън — повтори тя. — Убиха го. Видях ги. Колата профуча по тротоара на Сейнт Чарлз авеню. Казах му, че ще го откарам дотук. Но той отказа, искал да се разходи. Прегазиха го нарочно, видях ги. Минаха през него три пъти!

Майкъл също я прегърна и тя се свлече на земята, сякаш припадна. Той я вдигна, тя се отпусна в ръцете му и заплака, заровила глава в гърдите му. Косата й падаше в очите, а ръцете й все още посягаха напред, треперещи като птици, които не могат да полетят.

Човекът със страховитите дрехи беше полицай — Мона видя пистолета и кобура на рамото му — беше китаец с нежно и емоционално лице.

— Много съжалявам — каза той с отчетлив нюорлиънски акцент. Мона никога не беше чувала китаец да говори с такъв акцент.

— Те са го убили? — прошепна тя, като местеше поглед от полицая към Майкъл и обратно. Майкъл целуваше Беа, за да я успокои, и нежно я галеше по главата. Мона никога не беше виждала Беа да плаче така и за миг в ума й изникнаха две мисли: „Сигурно Юри вече е мъртъв; а щом Аарън е убит, значи всички са в опасност“. А това беше ужасно, необозримо ужасно, най-вече за Беа.

Роуан заговори спокойно на полицая, макар че гласът й бе дрезгав и слаб от объркване и ужас.

— Искам да видя тялото — каза тя. — Ще ме заведете ли? Аз съм лекар. Трябва да го видя. Само минутка да се облека.

Сега бе ред на Майкъл да застине от изумление, а Мона беше направо стъписана. Но защо бяха толкова изненадани. Ужасната Мери Джейн им беше казала, че тя чува всичко и ще проговори, когато е готова.

И слава на Бога, че точно в този миг не остана безучастна и мълчалива! Слава на Бога, че беше с тях сега.

Нищо, че изглеждаше толкова крехка и гласът й бе дрезгав и неестествен. Очите й бяха ясни, когато погледна към Мона, без да обръща внимание на загрижения отговор на полицая, че вероятно за нея е по-добре да не вижда тялото.

— Беа има нужда от Майкъл — каза Роуан и хвана Мона за китката. Ръката й бе студена и силна. — А аз имам нужда от теб сега. Ще дойдеш ли с мен?

— Да — отвърна Мона. — Разбира се.

Три

Беше обещал на малкия човек, че ще влезе в хотела малко по-късно.

— Ако влезеш с мен — бе казал Самюъл, — всички ще те видят. Не си сваляй слънчевите очила.