Тя нежно наблегна на последната дума и този път не заекна, нито поруменя.
— Госпожице Педжит, май имате нужда от човек, който да води преговори вместо вас? — подкачи я той. — Не помня да съм измамил някого, но наистина ще бъда доволен, ако ми напомните какво сме се договорили, за да бъда коректен към вас.
— Аз съм изцяло на ваше разположение, господин Аш — каза тя. Очите й блестяха, но не от сълзи. — Условията са доста щедри. Материалите — невероятни. Методите… — Тя леко поклати глава. — Е, аз не разбирам съвсем методите на масовото производство, но познавам вашите кукли. Обикаляла съм магазините само за да разгледам всичко, произведено от „Ашлар“. Сигурна съм, че всичко ще бъде прекрасно.
Като мнозина други, тя създаваше куклите си в кухнята, после в работилница в гаража, като изпичаше глината в пещ, която едва можеше да си позволи. Обикаляше всички битпазари, за да намира материали. Получаваше вдъхновение от филмови и литературни герои. Всичките й творби бяха уникални, точно каквито се търсеха в специализираните магазини за кукли и галериите. Беше печелила награди — и големи, и малки.
Но нейните заготовки сега можеха да се използват за нещо съвсем различно — за половин милион красиви близнаци на една кукла и на още една, и на още една, от пластмаса, но така изкусно изработени, че да приличат на порцеланови, с ярки боядисани очи, досущ като стъклени.
— Ами какво ще кажете за имената, госпожице Педжит? Защо не сте давали на куклите си имена?
— За мен те никога не са имали имена, господин Аш — отвърна тя. — Пък и имената, които изберете, ще са хубави.
— Да знаете, че скоро ще сте богата, госпожице Педжит.
— Всички така казват — отвърна тя. Изведнъж започна да изглежда някак уязвима, дори крехка.
— Но вие ще трябва да сте на разположение, трябва да одобрявате всяка стъпка. Няма да отнеме много време…
— О, но това ми харесва. Господин Аш, аз искам да правя…
— А аз искам да видя какво можете да правите, и то веднага. Вие ще ни се обадите.
— Разбира се.
— Но не бъдете толкова сигурна, че работата тук ще ви носи същото удовлетворение. Както сте забелязали, фабричното производство не е същото като занаята и творенето. Е, подобно е, но хората не го виждат в тази светлина. Артистите рядко смятат масовото производство за свой съюзник.
Нямаше нужда да изказва старото си убеждение, че уникатите нямат никакво значение за него, нито пък ограничените серии, че се интересува единствено от кукли, които могат да стигнат до всички. Щеше да купи нейните модели и щеше да произвежда кукли година след година, да ги променя само когато има основателна причина за това.
Вече всички знаеха, че няма никакъв интерес към елитарността и подобните идеи.
— Някакви въпроси по договора, госпожице Педжит? Моля, не се стеснявайте да се обръщате директно към мен.
— Но, господин Аш, аз вече подписах договора! — Тя отново се изсмя леко, някак безгрижно и с младежка свежест.
— Много се радвам, госпожице Педжит — рече той. — Е, подгответе се за славата. — Вдигна ръце и ги скръсти на бюрото. Естествено, тя веднага се вгледа в тях; учудваше се от големината им.
— Господин Аш, знам, че сте зает човек. Срещата ни трябваше да трае само петнайсет минути.
Той кимна, сякаш искаше да каже: „Няма значение, продължавайте“.
— Може ли да ви попитам нещо? Защо харесвате куклите ми? Имам предвид наистина. Искам да кажа…
Той се замисли за момент.
— Разбира се, има чисто прагматичен отговор на този въпрос — каза той. — И това е самата истина. Вашите кукли са оригинални, както сама казахте. Но онова, което най-много ми харесва в тях, е, че са широко усмихнати. Очите им са присвити от смеха, лицата им са одухотворени. Имат блестящи зъби. Почти можеш да ги чуеш как се смеят.
— Това беше риск, господин Аш. — Тя внезапно се засмя и за миг изглеждаше щастлива като своите творения.
— Зная, госпожице Педжит. Да не вземете сега да създадете няколко много тъжни дечица?
— Не мисля, че съм способна на това.
— Правете каквото смятате за добре. Имате моята подкрепа. Но не и тъжни деца. Твърде много други художници се занимават с това.
Той понечи да се изправи, бавно — знак, че срещата е приключила, и не се изненада, че тя веднага скочи на крака.
— Благодаря ви, господин Аш — каза отново и посегна към огромната му ръка с дълги пръсти. — Не мога да ви опиша колко…