Глава 3
Очите ми бяха приковани към неописуемата гледка на едно обезглавено тяло, което лежеше в краката ми. Макар да беше тъмно, веднага разбрах, че гъстата и лепкава течност по мен беше кръв. Смътно осъзнавах, че не беше моята. Това обаче не променяше факта от случилото се, но какво бе то? Бях се измъкнала на косъм, но заслугата не беше моя… Вдигнах глава нагоре и съзрях Игор. Докато отместваше трупа настрани от мен, изражението му беше каменно и хладнокръвно, но в мига, в който погледите ни се срещнаха, през лицето му премина сянка на съжаление, примесено с гняв. Извади от джоба на шлифера си черна манерка с прозрачна течност, изля я върху трупа и хвърли отгоре метална запалка. Лумна висок пламък и наоколо се разнесе отвратителната смрад на изгорена плът…
Неволно ахнах от изненада и закрих устата си с длани. По припрените движения на Игор разбрах, че бърза и че няма много време за губене. Поколебах се какво да правя, но той не ми остави такава възможност. Извърна се към мен и само за част от секундата огледа окървавените ми ръце и раздраните ми дънки, просмукани с лепкавата течност. Наведе се бързо, от което се стреснах, и ме вдигна на ръце. Изненадата ми от това негово действие не остана прикрита, но той не благоволи да обели и дума. Движеше се енергично, както ми се стори и докато ме гонеше преди малко — сякаш летеше. Стъпките му сега дори не се чуваха, стараеше се да не привлича внимание. Бях вцепенена, неспособна да осъзная какво се беше случило. Не знаех как се чувствам от факта, че похитителят, от когото се опитвах да избягам, ме спаси от друг похитител, който изобщо не си губеше времето и беше на път да ми прегризе врата. Или каквото там се опитваше да направи. Да, Игор действително ме спаси от онзи ненормалник, но това в никакъв случай не означаваше, че и той не е такъв. И, още повече — той го уби. Не, не просто го уби. Той го обезглави! Как беше възможно да избърши нещо подобно с такава лекота?! Беше ли наистина необходимо? Не можеше ли просто да го цапардоса здравата по главата, за да изпадне в несвяст? Все пак не знаеше какво точно се канеше да направи онзи.
Бях потънала в мислите си и почти не осъзнавах, че ме носеше на ръце. През цялото време усещах аромата на парфюма му, примесен с още нещо, което не можех да определя. Може би беше собствената му миризма, но не исках да го призная, защото беше наистина приятна. Нита убийците и мафиотите употребяваха парфюм? Възможно ли бе да мирише толкова хубаво? Беше странно, но ми се струваше, че той се старае да не се допира до ожулените места по тялото ми. Сепнах се като видях, че се бяхме озовали пред черния му джип. Заля ме вълна на отчаяние. Как можах да си помисля, че всичко е свършило? Не, аз все още бях тук с него и той нямаше да ме пусне да си отида. Господи, бях в ръцете му. Буквално. Мисълта, че е на път да си отмъсти, задето го нападнах преди да избягам, прати ледени тръпки по гръбнака ми. Той ме погледна косо и отметна кичур от тъмната си коса, който бе паднал пред лицето му.
— Още ли смяташ, че съм най-голямата опасност за теб? — гласът му беше дрезгав, както досега, но се усещаше, че се опитва да бъде търпелив.
Наистина не знаех какво да кажа. Не исках да ме смята за безпомощна (точно каквато се чувствах в момента), но и не исках да ме натика отново в багажника. Явно очите ми издайнически бяха отговорили на въпроса му. Въздъхна тежко и ме поведе към предната седалка. Когато седнах и той закопча колана, осъзнах, че наистина не знам какво да очаквам от него. Представях си един похитител да се държи малко по-различно — да ми крещи и да ме удря, да блъска предмети и да ме заплашва. Сега като се замисля, може би притежавах някакъв извратен късмет да попадна на най-сносния възможен престъпник.
На светлината от лампата в колата забелязах, че приличам на развалина. Цялата бях в почти черна кръв, която беше на път да изсъхне, а и беше толкова много, че ми се догади. Дрехите ми бяха скъсани и издрани, изцапани с калта от улицата. Лицето ми беше притеснително зачервено, а устните ми — напукани. Можеше всъщност да изглеждам далеч по-зле за отвлечено и нападнато момиче. Колата потегли и се потопих в мрак. Затворих очи с надеждата да ме осени някаква истина или прозрение. Може би нещата щяха да се оправят. Може би трябваше да го накарам да разбере колко бездушно постъпва с мен и имаше някаква нищожна вероятност да ме пусне. Крадешком извърнах поглед към профила му. По дяволите, беше красив… Беше съсредоточил очи в пътя. Изгарящи, мрачни, но наистина впечатляващи. Усетих странна тръпка в стомаха си. Беше ли нормално да съм обективна относно външния му вид при положение, че ми причини всичко това? При тебе нищо не е нормално, Ксения. Извърнах се бавно и подпрях чело в прозореца. Не смеех да го заговоря от страх да не го предизвикам с нещо и отново да ме напъха в багажника. Имах толкова въпроси, а мислите ми се заплитаха в главата и колкото повече се опитвах да разсъждавам логично, толкова повече изпусках нишката. Пред очите ми изникваха все повече ужасяващи образи и бях безсилна да отпратя отчаянието си. След всички кошмари и геройски издържаната нощ, беше направо нелепо да се предам точно сега. Не, Игор не трябваше да вижда слабостта ми. Но сълзите се стичаха по лицето ми без да се съобразяват с моите желания. Цялото ми тяло потръпваше от страха и отчаянието, които свиваха сърцето ми. Не можех да контролирам изблиците си — стисках ръце и впивах нокти в кожата си, опитвайки се да се окопитя. Не можех да плача пред него! Нямаше да му доставя това удоволствие! Изведнъж усетих ръцете му, които стиснаха моите, и сега забелязах, че е отбил колата в някакъв запустял път. Явно бяхме излезли от София. Инстинктивно се дръпнах от него. Обърнах се и видях в очите му сила и решителност. Погледът му беше твърд, но не и заплашителен. Почти си помислих, че се опитва да ме утеши. Колко извратено!