— Искаш ли да поговорим за случилото се преди малко? — попита на руски.
— Това, което стана там… — думите засядаха в гърлото ми. — Всичко това е…
Сълзите ме задавяха. Не успях да се овладея и отново извърнах лице към прозореца на колата. Той протегна ръка към рамото ми и ме обърна към себе си. Потръпнах.
— Това, което се случи там, вече свърши — плътният му глас изпълни пространството в купето. — Казах ти, че е опасно. Казах ти…
Не намираше думи, сякаш отговорите убягваха и на него.
— Ако стоиш с мен, нищо няма да те нарани.
Още не можех да повярвам колко абсурдно звучеше всичко. Започвах да се ядосвам. Трябваше да сложа край на този цирк.
— Обясни ми — с леко прегракнал глас му се озъбих — как по-точно и от какво ще ме пазиш? Откъде знаеш името ми, кой ти го е казал? Някой от клуба ли?
Ръката му все още стоеше на рамото ми. Кожата, оголена от раздраната блуза, усещаше топлината на дланта му. Не ме стискаше, макар че ако пожелаеше можеше да ми счупи някой крайник. Приближи и се опита да прикрие раздразнението си.
— Това е дълга история. Толкова ли не можеш да повярваш, че няма да те нараня? Не мислиш ли, че досега имах стотици възможности да го направя? — погледна ме толкова настоятелно, че ми се прииска да извърна поглед.
— Не, не мога да повярвам на нищо, което казваш! Какви са тези недомлъвки, какво искаш от мен?
Той въздъхна тежко и заговори все едно против волята си.
— Известно ми е, че си следена. Знам също така, че тези, които са тръгнали след теб, са много опасни и нямаш никакъв шанс да се справиш сама. Моята задача е да те опазя жива! Набий си го в главата и спри да ми създаваш неприятности!
Вече не беше толкова търпелив и можех да усетя гнева му съвсем ясно. Под „неприятности“ сигурно имаше предвид малкото ми бягство.
— За какво говориш? Никой не ме преследва освен теб! — измъкнах се от ръката му и очаквах той да ме сграбчи отново, но не го направи.
— А как ще наречеш това, което се случи преди малко? Изобщо осъзнаваш ли какво можеше да стане? — отвърна.
Накара ме да се почувствам като глупачка. Кой наистина ме беше нападнал? И защо бях усетила, че нямам никакъв контрол върху себе си? Онова лице… Стиснах очи за миг от ужас.
— Да, точно така. Спомни ли си сега? Исках да те подготвя, да ти разкажа всичко по реда си сутринта, но ти нямаше търпение да строшиш каната в главата ми!
Сега вече викаше.
— Какво изобщо си помисли, че ще постигнеш?
— А какво?! Да чакам да ме убиеш в леглото или… — млъкнах.
Нямаше нужда да му давам повече идеи.
— Защо ми е да те убивам чак сутринта? Помисли, Ксения! Причиних ли ти изобщо някаква болка откакто си с мен? — гласът му беше по-тих и вече се успокояваше.