— Може би не си ме наранил физически, но ти ме отвлече! Накара ме да се побъркам! — гласът ми изтъняваше, очевидно нямаше как да скрия колко съм ужасена. — А това, което направи преди малко… Ти… Ти му отряза главата! Как може да си такъв?! Кой си ти?
От мен струеше паника, страх, гняв. Той въздъхна изморено. Впи синьо-зелените си очи в моите и ми заговори с пo-тих глас.
— Нямах друг избор. Не изпитвай съжаление или угризения за това, което сторих.
— Кой си ти? — чух ледения си глас някак отстрани.
Дълго обмисляше отговора си. След малко изгаси двигателя на колата като не пропусна преди това да хвърли едно око в огледалото за задно виждане, размърда се на седалката и се загледа напред в тъмнината.
— Дойдох в България, за да те издиря и да те запазя жива. Съжалявам, че трябваше да те… отвлека — добави. — Направих го, само защото знаех, че няма да дойдеш с мен доброволно. — Понечих да кресна, но той размаха вяло пръст пред лицето ми, за да замълча. — Имаш въпроси, знам. Но най-важното, което трябва да знаеш, е, че в мига, в който ти разкрия всичко, животът ти ще се промени. Не се опитвай да оспорваш думите ми, няма да чуеш нито една лъжа и ако искаш да останеш жива, ще ти се наложи да поумнееш и да започнеш да ми вярваш.
Напрегна се, готов за възраженията ми, но аз не продумах. Гледах го в очакване.
— Това, което те нападна в онази уличка, не беше човек — сега гласът му беше напрегнат. — Видя ли лицето му?
Кимнах, притаила дъх, съвсем озадачена, а той на свой ред ми отправи поглед, с който искаше да ми каже да се подготвя.
— Това беше кръвожаден — аз смръщих вежди и зачаках да продължи. — Или както е известно сред хората — вампир.
Думите му увиснаха във въздуха. Гледах го и очаквах да се изсмее и да ми каже: „Ха, хвана се!“. В изражението му обаче нямаше нищо шеговито. Беше сериозен и студен. Вампир? Повдигнах вежди с насмешка и наистина, ама наистина, не си представях, че може да говори подобни глупости.
Тогава обаче си спомних чертите на онова лице. Беше си съвсем като на човек, но и не беше. Кожата му беше бледа като на мъртвец. Очите му наподобяваха ледени бездънни ями. Да, Игор беше прав, че това нещо не приличаше на човек. Но да допусна мисълта, че може да е нещо друго беше абсурдно! Може би беше наркоман, неадекватен от свръхдоза. Но не беше първият наркоман, когото виждах, и определено другите не приличаха на него. А може би Игор беше наркоман и не знаеше какво говори! Нещо в изражението на онова лице всяваше ужас в мен, не просто страх или безпомощност, не. Беше нещо повече. Гласът на Игор ме изкара от унеса, в който се бях потопила.
— Ксения, чу ли какво ти казах?
Опитваше се да бъде внимателен, незнайно защо. Всичко това беше една глупава шега…
— Игор — за първи път изрекох името му без някакво прикрито чувство на злоба или отчаяние. — Подиграваш ли се с мен?
— Ни най-малко.
— Ти нормален ли си?! — възкликнах. Той обаче не промени изражението на лицето си. — Вампирите са измислица. Има ги само във филмите и глупавите легенди.
— Говоря сериозно — погледна ме мрачно.
Имах чувството, че действително си вярва.
— Наистина не си нормален… — погледнах го смаяно.
— Повярвай ми, не се сблъсквам с кръвожадни за първи път, Ксения.
Долових изучаващия му поглед и след миг колебание той протегна ръката си и я допря до челото ми. Усетих как дланта му ме изгаря и познатото чувство на задух и горещина отново заля тялото ми. Ушите ми глъхнеха. Светът около мен пак се завъртя. Пред очите ми започнаха да се появяват мрачни и зловещи картини. Студени лица се мяркаха и пак изчезваха. Изострени кучешки зъби. Настървени очи, гледащи право в мен. Картините се стопяваха една в друга. Ужасяващи писъци и викове за помощ. Кръв. Много кръв. Едно лице се материализира пред мен и бавно, сякаш с наслада облиза устни с език. Започна да смуче кръвта. Очите се впиваха в мен. Смразих се. Исках да избягам. „Махни ме оттук!“ извиках. Сърцето ми биеше бясно в гърдите. Изведнъж всичко изчезна. Страшните очи вече не ме гледаха. В следващия момент бях в някаква огромна зала с мраморен под и изрисувани орнаменти по стените. Беше красива, но и някак студена, негостоприемна. Забелязах една висока мъжка фигура в гръб. Беше гордо изправена и излъчваше респект. Той се обърна с лице към мен и закрачи. Игор. Разбира се…
— Ксения, какво има? — не говореше на мен.
Колко странно… Почувствах нечие чуждо присъствие и се извърнах рязко. Отново видях себе си отстрани. Само че другата Ксения беше различна. Не можех да я опиша, но имах чувството, че изглеждаше по-силна, пораснала. Но и тъжна. Тя го погледна бавно и тогава той ѝ заговори с нежен и успокояващ глас.