Погледнах го с надеждата, че ще ми обясни. Все пак той беше този, който ме накара да го видя. По лицето му пробяга съвсем лека усмивка. Усетих, че крие нещо.
— Така е — той се замисли за секунда. — Наистина ще се случи, но това зависи само от теб.
— Стига с недомлъвките вече. Ще ми кажеш ли какво става? — бях нетърпелива и всеки един негов отговор ме объркваше все повече.
— Това, което виждаш, са моменти от твоето бъдеще. От твоето и това на много други хора. Мислех, че си го разбрала вече. — В гласа му усетих някаква несигурност, което определено не беше типично за него.
— Как така мислиш? Нали имаше всички отговори? — отвърнах припряно.
— Колко пъти ти се е случвало да виждаш тези неща?
Той склони глава към лицето ми. Беше толкова близо, че усещах топлината, която атлетичното му тяло излъчваше. Поколебах се за миг.
— Три пъти — отвърнах, а той ме погледна невярващо.
— Само три? Сигурна ли си?
— Да, сигурна съм — забелязах в гласа си раздразнение. — Малко ли ти се вижда?
— Да. Мисля, че изпускаш разни моменти. Откога започна всичко?
Все още стоеше близо до мен. Започнах да мисля трескаво и разбирах какво имаше предвид.
— От тази нощ. Затова излязох от клуба. Беше много странно и не ми достигаше въздух.
Наистина, какво се случваше с болния ми мозък? Не съм чувала подобни видения да са споходили реален човек. Разбира се, знаех за съществуването на врачки и медиуми, но считах по-голямата част от тях за шарлатани.
— А преди това случвало ли се е нещо, което е наподобявало виденията ти? — усетих, че му ставаше не по-малко любопитно отколкото на мен.
Я виж ти, руснакът наистина нямаше всички отговори!
— Чакай, чакай, „видения“? Наистина ли говориш сериозно? Аз не съм врачка, разбра ли? Това е нещо друго и започвам да мисля, че трябва да ме прегледа доктор. С всичко, което се случи в живота ми, съм сигурна, че съм повредила мозъка си и започвам да губя разсъдък. Предполагам, че стресът и депресията са допринесли.
— Ксения, убийството на родителите ти само е отключило твоето състояние. Не е причина да полудяваш.
— Откъде знаеш за това? — извиках.
Не можех да повярвам! Как Игор беше разбрал за родителите ми? Откъде знаеше, че са убити? Пълното ми объркване и паниката в гласа ми го накараха да заговори по-меко.
— Разбира се, че знам за родителите ти. Заради тяхното убийство разбрах, че са след теб.
Имаше предвид вампирите. Но какво общо имаха те с майка ми и баща ми?
— Те бяха причината да дойда тук — додаде. По изражението му разбрах, че не му беше приятно да говори за това.
— Какво имаш предвид? Какво общо имат те с теб и с… вампирите? Откъде ги познаваш? — взрях се настойчиво в очите му.
Нямах намерение да го оставя да се измъкне от този разговор.
— Не ги познавам. Не и лично. Но след случилото се с тях ми стана ясно, че ти си следващата — гласът му трепна. Съвсем леко, но го долових.
И тогава осъзнах смисъла на думите му. Той имаше предвид, че родителите ми са убити от вампири. Мили Боже, това не можеше да бъде вярно! Майка ми и баща ми — убити от вампири. Започна да ми прилошава и усетих, че ще повърна. Игор ме хвана за ръката и ме подпря на джипа, за да не изгубя равновесие. Почувствах се така, сякаш отново виждам мъртвите им тела. Заля ме вълна на отчаяние. Знаех, че бяха мъртви. Вече бях приела този факт, колкото и да ми костваше. Но начина, по който са били убити… това беше нещо съвсем различно. Усетих в гърдите си зараждаш се гняв. Желанието за мъст надигна грозно глава — исках да ги унищожа със собствените си ръце. Игор забеляза треперещите ми длани и начина, по който бях прехапала устни. Хвана ме за раменете и ме погледна косо.
— Ксения, успокой се — каза бавно. Лицето му придоби извинително изражение. — Съжалявам… мислех, че си се досетила.
Той отклони погледа си.
— Не мога да повярвам! — извиках. — Как можа да не започнеш с това! Как…
Наистина, как можеше да го скрие от мен и каква реакция очакваше? Едно беше вампири наистина да съществуват и да гонят мен. Но съвсем друго да са се добрали до семейството ми. Отпуснах безсилно ръце. Гневът, който почувствах да се надига в мен така ненадейно, сега вече стихваше. Игор отново се загледа в очите ми и този път ясно разбрах — чувстваше вина. Може би му беше тежко, че го обвиних за премълчаната истина, или се измъчваше, че бях разбрала по този начин.
— Отново… съжалявам. Не само за това, че думите ми те нараниха. Съжалявам за родителите ти.
Няколко минути мълчахме. Нямах нищо против, даже го предпочитах. Не знаех какво да мисля. Не исках да чувствам. Игор беше прав — животът ми наистина се промени. Само за миг всичко вече беше различно. Какво нещо е съдбата, ако въобще можех да кажа, че вярвам в подобни понятия. Само допреди няколко часа живеех с тъгата в себе си и започвах да вярвам, че трябва да продължа с живота си. Дори си мислех, че съвсем скоро ще напусна онзи гаден нощен клуб и ще започна на чисто — може би щях да успея да си намеря по-приятна работа и да се запиша да уча задочно в някой университет. Но вече не. Може и сама да определях изборите в живота си, но тази „съдба“ продължаваше да ми прави гадни номера. Засипваше ме с удари, докато накрая не показа острите си зъби. Каква ирония само!