Докато размишлявах задълбочено, усетих Игор да се приближава към мен. Избърса с пръсти една сълза от бузата ми. Погледите ни се преплетоха и почувствах как кожата ми изтръпва от допира на ръката му. Отново ме лъхна познатият аромат. Дръж се по-сериозно! Да, наистина трябваше да се стегна, но с всяка изминала секунда потъвах все по-надълбоко в очите му. Той се дръпна изведнъж от мен и застана три крачки назад. Погледът му обаче продължаваше да ме фиксира.
— Не отговори на въпроса ми. Има ли нещо подобно на видение, което си имала преди тази нощ? — сериозността в гласа му се завърна и грубо разкъса тишината.
Беше студен и дистанциран.
— Не. Да. Може би… Но беше съвсем различно.
Знаех колко глупаво ще прозвучи, ако му кажа, че съм сънувала чудовища. От друга страна неговите приказки за вампири звучаха още по-глупаво.
— Появиха се тези странни сънища. Но те не бяха като моите… видения — преглътнах.
Не можех да повярвам, че употребявам тази дума!
— Бяха някакви накъсани моменти и единственото, което се повтаряше, бяха лицата на непознати хора, които много ми приличаха на… — наистина не можех да кажа чудовища. Беше смехотворно! Но как иначе можех да ги опиша? — …на нещо нечовешко.
Игор ме погледна със сключени вежди и явно очакваше да продължа с описанието.
— И? Какво правеха те в съня ти?
— Казах ти, не знам. Всичко е било плод на въображението ми. Не знам защо ги сънувах.
Нужно ли беше да изтъква колко глупаво звуча?
— Не, имам предвид направиха ли нещо конкретно? Случваше ли се нещо в съня ти?
Игор плъзна ръка в джоба си и извади кутия с цигари. Димът от цигарата се разстла около нас като примамваш воал, който изчезваше между лицата ни. По принцип не обичах цигарите. Никак даже. Но този руснак пушеше сякаш това беше изкуство. Самите му жестове го караха да изглежда някак по-зрял и привлекателен. И докато всмукваше поредната доза никотин, очите му проблеснаха изпиващо срещу моите. От това стомахът ми се сви още повече.
— Не, нищо не правеха. Беше неясно, замъглено. Не си ли сънувал кошмари досега?
Напрежението, което изпитвах от присъствието му, ме караше да се държа леко истерично. Сякаш досега не съм била с момче. Е, не че можех да кажа, че Игор е момче…
— На колко години си впрочем?
Ксения, за Бога, какви ги дрънкаш?! Глупавият ми въпрос предизвика глобално затопляне по лицето ми и почти можех да видя руменината по него, сякаш бях ученичка в пети клас. Помислих си, че няма как да се почувствам по-неловко, докато не забелязах крайчетата на устата му да трепват в лукава усмивка. Замълча за кратко без да откъсва погледа си. Беше очевидно, че се забавляваше на мой гръб. Гадняр.
— На двадесет и седем.
Очите му се плъзнаха по тялото ми. Автоматично погледнах надолу към себе си и от окаяната гледка, която представлявах в момента, се почувствах още по-глуповата. Разбира се, и той се открояваше сред тълпата, но по съвсем различен начин. Изглеждаше добре. Много повече от добре. Видът му беше респектиращ и впечатляващ. Никога нямаше да предположа, че преди малко е отсякъл главата на вампир. Нямаше нито капка кръв по себе си, дрехите стояха по мускулестото му тяло като ушити по поръчка. Настана неловко мълчание.
— Предпочитам да изясним всичко сега. Не мога просто да стоя и да се надявам да ме осветлиш по въпросите, които ме измъчват — пророних най-накрая.
Макар вече да вярвах, че Игор няма да ми причини зло, все още нещо в него ме смущаваше. Имах чувството, че идва от различен свят. Беше уникален по своята същност и начина, по който се движеше и действаше. Всеки негов жест ми правеше огромно впечатление и дори само погледът му ме караше да се чувствам уязвима.
— Може би трябва първо да подредиш мислите и въпросите си и тогава да говорим.
Хвърли фаса на земята и се запъти към шофьорското място в колата. Огледах се наоколо — намирахме се насред нищото. От едната страна на пътя имаше гъсти гори, от другата — безкрайна пустош. Не бях сигурна, че искам да тръгна с него, но и никак не исках да остана тук. Особено през нощта. Запали двигателя и зачака да вляза в джипа.