— Дишай, Ксения. Просто дишай — отвърна успокоително. — Знаеш, че е истина. Знаеш го с всяка част от себе си. Спомни си видението и как се почувства тогава.
— Не искам! — изридах. — Не може да е истина!
— Трябва да го приемеш — отвърна и стисна окуражително ръката ми. — Приеми го и продължи напред.
— Престани! Престани с глупостите! — извиках и се изтръгнах него. Отидох към предницата на джипа и продължих да викам. — Искам отговори! Искам да знам защо се случва това!
— Не мога да ти кажа защо се случва, но мога да те уверя, че не можеш да се защитиш без моята помощ. В България няма кой да ти помогне — отвърна все така търпеливо.
— А защо в Русия да има? — попитах ядно.
— Защото там има на кого да се доверя. Има цяло общество, което е наясно със съществуването на кръвожадните, и тези хора правят всичко по силите си да помогнат на хората. Да предотвратят още убийства на невинни. Тук всички са пръснати и никой не е заинтересован от това да защити другия.
— Значи и тук има такива хора? — отвърнах обнадеждено.
— Не ме чуваш, Ксения! — извика. — Няма кой да ти помогне тук! В България такива като мен не защитават никого. Просто оцеляват на малки групи. Никой не може да се погрижи за теб.
Думите му ме жегнаха. Мисълта, че зависех от милостта на някакви непознати, ми се виждаше толкова страшна. Не исках това. Не исках животът ми да зависи от някого.
— Ще ти кажа всичко за моя свят. За Москва. Но трябва да се махнем оттук — започна да ме увещава и протегна ръка все едно примамваше към себе си подплашено диво животно.
Премигах, за да спра сълзите си, и се запътих бавно към вратата на колата.
— Няма да замина никъде. Не можеш да ме принудиш — казах му докато се качвах в джипа. Игор замълча. — Чу ли? Не можеш да ме принудиш!
— Ксения, просто се опитвам да те запазя жива и здрава.
— Ако тръгна нанякъде, ще бъде, защото така искам. Не защото си ме принудил — продължих, все едно не беше казал нищо.
— Нека първо се махнем оттук — каза по-скоро на себе се и запали двигателя.
Аз се облегнах на седалката и се загледах в черното небе. Нямаше нито една звезда.
* * *
Имах чувството, че съм спала няколко минути, но слънцето грееше и беше застанало в най-високата си точка. Беше обяд. Стреснах се като осъзнах, че не зная къде се намирам. Как така съм спала непробудно толкова дълго време? Бях сама в колата, а вратите бяха заключени. Огледах се и забелязах отвън градинка с алеи и зазимена каменна чешмичка. Тук-там се виждаха дървени пейки, на които никой не беше сядал заради разтопения по тях сняг. Е, мястото не изглеждаше заплашително. Всъщност ми се стори познато. Близо до джипа бяха паркирани още няколко коли. Повечето регистрационни номера бяха от Бургас. Ясно. Ето къде бях. Загледах се във волана и в таблото на джипа. Mercedes G Class. Как можех чак сега да забележа с каква кола бях отвлечена снощи? Сепнах се. Къде по дяволите беше Игор? Мразех да чакам, а да чакам без да зная защо и за колко време, ме побъркваше.
Имах нужда да се разтъпча, но нямаше как да изляза. На задната седалка видях два хартиени плика. Единият беше на McDonald’s. На втория нямаше надпис, но беше доста по-обемен от другия. Отворих го и извадих чисто нови дънки, красив кашмирен пуловер в много бледо лилав цвят, черно кожено яке с пухена подплата и ниски черни боти на войнишки ток. Уау, явно Игор не си е губил времето. На дъното на плика имаше още нещо — чифт памучни чорапи и мокри кърпички. Останах изненадана от неговата съобразителност. Вярно, налагаше ми се да си сменя дрехите, но не се бях замислила, че не мога да се появя в този вид на публично място. Набързо се преоблякох и почистих лицето си с кърпичките. Погледнах се в огледалото и със задоволство установих, че люляковият цвят на пуловера подчертава сините ми очи по особено приятен начин. Почувствах се доста по-добре. Оставаше ми само да си среша косата — вече нямаше нищо привлекателно в нея. Беше рошава, сплъстена и заплетена. За съжаление не разполагах с луксове като четка или гребен, но пък на ръката си носех един ластик за коса и набързо я оформих във висока конска опашка.
Продължих да чакам. Малко по малко започвах да се изнервям и реших, че е добре да похапна. Храната винаги ми доставяше огромно удоволствие и може би сега щеше да ме успокои, особено щом беше вредна и калорична. Докато предъвквах ненаситно, забелязах стройната и висока фигура на Игор да приближава. Не можах да реша дали се радвах да го видя или предпочитах да го блъсне автомобил.