— Продължавай да пиеш тази гадост и ще трябва да ти търсим нов черен дроб в eBay.
Злати смръщи вежди и ме погледна неодобрително.
— Остави я. Нека се отпусне.
— От доста време я гледам как не прави нищо друго освен да се отпуска, Тео — промърмори Златина като си мислеше, че не съм я чула.
— Ще престанете ли? Да не сте ми някакви надзорници? — подразних се.
За да им покажа колко точно ме беше грижа за оценката им, допих останалите шотове един след друг и ги изгледах предизвикателно.
— Стига де, Ксения! Опитвам се да защитя загубена кауза тук, а не ми помагаш особено! — отвърна Тео и отпусна длани на коленете си, както си беше седнал на високия стол.
Аз го изгледах изпод вежди, но замълчах. Точно сега не исках да споря с тях. Не защото се страхувах от конфронтация, а защото не исках да ги засегна. Откакто се случи, каквото се случи, преди почти два месеца, двамата не се отделяха от мен. Притесниха се, когато се затворих в себе си, но още повече, когато разбраха, че съм кандидатствала за работа в клуб Venom. След като опитите им да се откажа не сработиха, решиха да не ме изпускат от поглед. Почти нямаше вечер, в която да не ме проверят, а ако не бяха заедно, то поне един от двамата дежуреше на пост. От една страна се чувствах трогната и загрижеността им стопляше сърцето ми. Доказваше ми, че не съм останала напълно сама, че има на кого да разчитам. От друга — това дебнене и следене на всяко мое движение ме задушаваше и на моменти дори избеснявах. Но каквото и да правеха, и двамата заслужаваха повече, отколкото им давах, а със сигурност не се отплащах подобаващо за добрината им.
— Злати, защо не вземеш Тео и не поразчупите обстановката? — подхвърлих небрежно и посочих с поглед дансинга.
Беше почти пълен и вечерта набираше скорост. Всеки момент очаквах еуфорията да избухне като мексиканска вълна и да залее бреговете на клуба, включително и… бара.
— Страхотна идея, Ксения! — изчурулика Златина и предизвикателно придърпа Теодор за вратовръзката към себе си. — Виждаш ми се прекалено навлечен за нощ като тази — намигна ми заговорнически и го повлече към танцуващата тълпа.
Той ме погледна умолително.
— Избави ме от тази лудост! — провикна се, все още в плен на желязната хватка на Златина.
— Когато излизаш с женска компания, трябва да си подготвен за женски номера! — отвърнах през смях.
Огледах се и въздъхнах. Не ми беше до това тази вечер. Искаше ми се да се прибера и да се сгромолясам на дивана. Щях да се зачета в някоя книга, да накисна краката си в морска сол, да лакирам ноктите си… Каквото и да е. Само не и да се преструвам на ангажирана с клиентите. Но и мисълта да заспя в леглото в апартамента на родителите ми, в моя апартамент, ме ужасяваше. Човек би си помислил, че да бъдеш барман в един от най-вървежните клубове в София е страшен купон и никога не ти липсва забавление. В действителност обаче това беше последната покварена дупка на този свят, където исках да бъда след седем нощни смени подред. Неусетно се бях оставила раздразнението да ме застигне. Усетих как ми става горещо. Не, не пак! Напоследък започвах да нервнича и накрая винаги избухвах. Не трябваше да го правя пред Теодор и Златина. Не и след последния път, в който им се развиках за десетминутното им закъснение пред Съдебната палата на Витошка.
Беше очевидно, че нещо не е в ред с мен, но решиха да оставят нещата така и просто да гледат как всеки един момент можеше да избухна в плач. Ако бях на тяхно място, нямаше и да се погледна. Бях станала невъзможна. Златина ми повтаряше, че е нормално да се чувствам зле, да изпадам в депресия и да съм потисната. Също така било нормално, че избухвам и тая гняв. Убийството на родителите ми щяло да остави неизлечима следа в душата ми независимо колко време щяло да мине оттогава. Два месеца не били нищо. Повтаряше и повтаряше как не трябва да се обвинявам. Била чела някъде, че в случаи като този било често срещано оцелелият да се вини за това, че е останал жив, а семейството му — не. Не разбирах какво общо имаше това с мен. Аз дори не присъствах на убийството им… И въпреки всичко, което Злати приемаше за нормално и беше готова да изтърпи от моя страна, знаех, че нещо не е наред. Никога преди не бях сменяла толкова рязко и непредсказуемо настроенията си, никога не бях изпитвала подобен гняв. А сънищата и странните образи в главата ми, които се появяваха за миг и изчезваха, ме караха да потреперя. Никога не бях виждала толкова зловещи изображения.
Беше ясно — бях се побъркала. Аз, най-спокойният човек от целия клас в гимназията, момичето, което често беше наричано „непукистка“, сега изпадах в депресия и със зъби и нокти се борех това да не проличи. Колко трудно беше да се усмихвам насила, когато исках да крещя. Да се смея, когато исках да плача. И защо? За да не причинявам неудобство на околните с гледката на депресираното ми ново Аз. По дяволите! Дори сега се ядосвах. Дишай дълбоко, поеми си въздух, Ксения. Затворих очи и се пренесох някъде надалеч, за предпочитане с изглед към морето и под слънчевите лъчи. Сепнах се. Някой се беше надвесил над бара и ме викаше.