— Ей, сладур, чуваш ли ме?
Някакъв тип на не повече от двадесет и две-три години се опитваше да привлече вниманието ми. Имаше русолява коса и беше облечен в една от онези мъжки ризи с прекалено прилепнала кройка и безкрайно много копчета.
— Какво? — попитах с леко раздразнение непознатия.
— Жаден съм, а както виждам само ти можеш да утолиш жаждата ми… — гледаше ме в очакване.
Явно се опитваше да бъде чаровен.
— Ти какво? Мислиш, че това е остроумна свалка ли? — отвърнах му саркастично.
Беше ми омръзнало от навлеци като него…
— Нали ти си барманът, или съм се объркал? — погледна ме озадачено и някак успя да ме накара да се почувствам виновна, че му се бях троснала.
— О… — почувствах се неловко.
Защо си помислих, че всеки тук е заинтересован от свалка с мен? А и все пак… аз бях барманката.
Момчето явно видя, че съм се смутила, и побърза да разчупи леда.
— Е, сега като се замисля, наистина трябваше да опитам да те впечатля. Никога не ме е обслужвала по-красива барманка от теб — усмихна се някак приятно.
Не беше нагъл или нещо подобно.
— Аз все още не съм те обслужила. И чакай, това не е игра на думи, нали?
Опитах се да звуча небрежно и очевидно успях да компенсирам за глупавата си реакция преди малко. Наведох се напред като скръстих ръце пред гърдите си и дългата ми тъмнокестенява коса се спусна на меки вълни върху тях. Загледах го в очакване. Отне му няколко секунди преди да насочи погледа си към лицето ми.
— Не, не, разбира се. Засега… — засмя се. — Ако нямаш нещо против, бих искал една голяма водка с лед.
— Разбира се. Тук и без това не предлагаме нищо в малки дози.
Приклекнах леко, извадих бутилката изпод бара и бързо му налях малко повече отколкото трябваше. Той явно забеляза това и реши, че може да действа по-директно.
— Знаеш ли, ти си много красиво момиче… — за миг замълча като не откъсваше поглед от мен. — Но не е само това. Вълнуваща си — погледът му беше настоятелен.
Успях за момент да овладея изненадата. Добре, господин „Много бързо си вадя заключения“, добре казано.
— Е, в този клуб не наемат скучни хора, така че не би трябвало да си изненадан — отвърнах.
Момчето си взе чашата и се отдръпна от бара.
— Ще се видим, сладур — намигна ми и изчезна в тълпата.
В този момент погледът ми попадна на мистериозна фигура, която стоеше в тъмнината на близкия ъгъл. Не можех да видя лицето на този мъж, но забелязах, че е висок и строен. Доколкото успях да различа, беше облечен в дълъг черен шлифер. По някаква странна причина се почувствах заплашена, но въпреки това — и заинтригувана. Нямаше причина да ме гледа толкова съсредоточено, нали? Боже, наистина имах нужда от почивка… Когато отново погледнах към мястото, мъжът беше изчезнал. Единственото, което остави, бяха противоречивите мисли и чувства в мен.
Клубът почваше да се пълни и чакащите на бара се увеличаваха. Сипвах чаша след чаша, отвръщах остроумно на всяка реплика, усмихвах се чаровно на по-привлекателните непознати, вдигах градуса на забавленията и изведнъж ми причерня. Изпуснах една чаша, която се строши на пода, и успях да доловя женски смях отнякъде и недоволството на група мъже, но не можех да фокусирам нищо… Картината пред очите ми се размазваше и сега чувах единствено жужене в ушите си. И сякаш за момент времето спря — никаква хаус музика, никакви възгласи, нито смях… Нищо. Беше черно като в рог. Горещи вълни ме обляха, но кръвта ми се смрази. Озовах се на съвсем различно място — в някаква порутена къща. На пода беше преобърнат изпочупен дървен стол, около него бяха разпилени всякакви други предмети. Един висок мъж ме държеше здраво за ръцете със сериозен поглед. В тона му усетих болка: „Ксения, моля те… Моля те, успокой се!“. Имаше леко чуплива тъмна коса, която се спускаше почти пред лицето му.
Постепенно картината се разсея и аз се върнах в клуба зад бара. Непознати лица се взираха в мен, музиката се усили и усетих гъстия цигарен дим. В краката ми стояха разпилени счупените стъкла от чашата. По челото ми се стичаше струйка пот. Какво се случи, за Бога? Какво се случваше с мен? Едва си поемах въздух, беше толкова задушно… Не издържах тук, трябваше да се махна. Излязох иззад бара и се затичах към стълбите. Още бях дезориентирана и на няколко пъти се спънах преди да изляза през входа на клуба. От студения въздух в края на октомври се почувствах по-добре. Закрачих без посока напред-назад и накрая се облегнах на стената. Усетих нечие присъствие. Обърнах се рязко и видях момчето, с което бях разговаряла на бара преди около час. Той изглеждаше заинтригуван от поведението ми и се приближи с уверена походка към мен.