— Ще говорим за това по-късно. Трябва да дойдеш с мен и то бързо — ловко превключи от руски на български.
Не можех да преценя дали беше руснак, защото акцентът на български беше перфектен, напълно естествен. Какво каза? Да тръгна с него и то бързо? Той изчака реакцията ми, но аз продължавах да го гледам втренчено.
— Сега — настоя и стегна хватката около ръката ми.
Исках да се измъкна, но едва ли щеше да се получи. Можех да се надявам само да дойде някой, който да го сплаши, макар че това ми се стори абсурдно. Такъв мъж беше невъзможно да бъде сплашен. Когато погледнах настрани, видях, че глупакът, който нямаше търпение да разкопчае сутиена ми, беше изчезнал. Типично!
— Пусни ме, ще се развикам! — усетих истеричната нотка в гласа си.
Той се напрегна.
— Ксения, има два начина да го направя. Не ме карай да прибягвам до втория… — гласът му беше нисък, но достатъчно сериозен, за да ме побият тръпки.
Трябваше да намеря помощ. Нямах друг избор, макар да не знаех какво точно щеше да последва.
— Помощ! Помогнете ми! — изкрещях с цяло гърло, но реакцията му беше незабавна. — Не, не, пусни ме!
Той запуши устата ми с ръка и ме преметна през рамо, като че бях чувал с картофи. Личеше, че не му тежах особено. Опитах се да го изритам, да го изблъскам, но опитите ми бяха жалки. Какво, по дяволите, се случваше?! Преди да се усетя накъде ме носи, той приближи забързано до черен джип, отвори багажника и тогава внезапно осъзнах, че това беше мъжът от клуба, който се криеше в сенките на сепарето срещу мен! И този мъж ме отвличаше! Изпаднах в истерия, опитах се да крещя, но той все още притискаше устата ми. Затвори ме вътре и джипът потегли с бясна скорост. Бях в пълен мрак. Заблъсках по капака на багажника, но нямаше никакъв смисъл. Освен ако не го спреше патрула никой нямаше да чуе виковете ми. Мина ми мисълта, че не знам какво предпочитам — да оживея в кошмара, който ми предстоеше да изпитам, или да умра на място. Дали искаше да ме убие или по-лошо? Да ме изнасили? Но защо? Защо мен?! Ксения, казах си, стегни се! Всичко ще се оправи. Трябваше да измисля начин да се измъкна. Може би като ме изкарваше от багажника щях да успея да избягам… Ако можех да се пресегна за телефона си… но не знаех къде се намирам, не знаех кой ме отвличаше, каква беше колата… А и когато излязох от клуба, не си взех мобилния! Какво щях да правя? Знаех само едно — нямаше да се предам без бой.
След няколко минути джипът спря. Явно не се бяхме отдалечили много. Чух го как слиза от колата — стъпките му приближаваха към мен. Всеки момент щеше да отвори багажника. Сега беше време да действам. Но той се бавеше. Стомахът ми се беше свил на топка, а ръцете ми трепереха. Гърлото ми се стягаше, а напрежението удряше като чук в ушите ми. Чувствах се все едно не се намирах в своето тяло. Отново ми причерняваше, отново се отделях от себе си. Пак това жужене… Беше горещо, адски горещо. Изведнъж се озовах в същата порутена къща, която видях по-рано, докато бях в дискотеката. Беше разхвърляна и мръсна, очевидно никой не живееше тук от много време. Огледах се наоколо и този път видях себе си отстрани. Мъжът, който ме отвлече, и сега осъзнах, че присъстваше и миналия път в тази къща, стоеше до другото ми „Аз“, седнало отпуснато на мръсния под. Той се беше навел над мен и говореше тихо на ухото ми: „Толкова съжалявам, че научи по този начин…”. Аз го погледнах измъчено и изхлипах: „Това не може да бъде вярно…“. Той повдигна брадичката ми и ме погледна сериозно: „Няма значение“. Картината се замъгли отново и започнах да усещам как идвам на себе си. Бях се свила на кълбо в багажника и не ми достигаше въздух. Когато отворих очи, с ужас съзрях лицето на похитителя си пред мен. Държеше капака отворен и ме гледаше заинтригувано. В иначе респектиращия му поглед се четеше някакво прозрение. Само след миг се съвзе и проговори:
— Ксения, сега ще излезеш от тази кола и ще се държиш прилично. Ще отговоря на въпросите ти, когато влезем вътре — той посочи една къща, която се падаше от лявата страна на колата.
От интонацията му разбрах, че нямам избор. Беше непреклонен. Кимнах инстинктивно и се оставих да ме заведе. Господи, какво правех? Трябваше да бягам! Стомахът ми се сви и едва успях да се сдържа да не повърна. Ако повърнех върху себе си, може би нямаше да иска да ме изнасили… Опитах се да запомня всяка подробност от мястото и обстановката, но беше прекалено тъмно и районът ми беше непознат. Не знаех къде се намирам. Той отключи вратата и я отвори, като ме остави да вляза първа и ме последва. Непрекъснато се оглеждаше предпазливо и ме оставяше да вървя пред него, така че да ме вижда.