Къщата изглеждаше съвсем нормална — всяко едно семейство би могло да живее тук, но не и този човек. Приличаше ми на мафиот от американски екшън филм. Тук всичко беше плашещо обикновено — в коридора имаше дървен шкаф за обувки, огледало и малък гардероб. Той ме държеше за рамото и ме насочи към вратата вляво от входа. Влязох вътре и се оказа, че това беше хол. Срещу вратата имаше кафяв диван със стъклена маса, а отстрани — голяма стара секция — от онези, които са правени по социалистическо време. Тапетите бяха нови, цвят праскова, а върху прозорците бяха спуснати щори. Посочи ми безмълвно дивана и разбрах, че иска да седна. Бях прекалено шокирана от преживяването преди малко, от така наречения ми „сън“, за да реагирам по-различно от това да се подчиня.
Сега, когато седнах обаче, безброй въпроси изникнаха в главата ми — какво се случваше тази нощ с мен? Два поредни транса, за които не можех да дам логично обяснение, ме бяха поставили на предела на лудостта… И в тях два поредни пъти бях видяла този мъж! Бях сигурна, че беше той — същите синьо-зелени очи, същата леко дълга тъмна коса, която се чупеше отстрани на лицето му.
Но имаше и нещо друго в него, което не можех да си обясня. Всичко се случи толкова бързо… А сега седях на диван в непознат хол, в къща, неизвестно къде… Мъжът седна на табуретка срещу мен и ме загледа. Затаих дъх. Това ли беше? Моментът, в който щеше да произнесе присъдата ми? Гледаше ме успокоително. Тогава отново проговори на руски със същия полудрезгав глас.
— Знам, че си много объркана и вероятно те е страх, но нямах друг избор. Трябваше да дойдеш с мен.
Беше толкова уравновесен. Стойката му не беше напрегната, нито отпусната. Просто седеше, приведен напред на скапаната табуретка. Очите му горяха, вкопчени в мен. Разбирах какво говори, защото владеех руски до съвършенство. Родителите ми много държаха на това. Но той нямаше как да го знае. Или пък знаеше?
— Защо ме доведе тук?
Паниката ми беше очевидна. Строгото му изражение не се промени.
— Какво ще се опиташ да направиш с мен? — запитах отново.
По лицето му премина развеселена нотка, но бързо си отиде и си помислих, че си въобразявам. Беше ме страх да чуя отговора, но трябваше да съм подготвена, за да съставя своя план за бягство.
— Доведох те тук — продължаваше той с руския, — защото е сравнително безопасно.
Как можеше да има такова каменно изражение? И що за глупост — безопасно! За кого? За него? Със сигурност не искаше някой да разбере, че беше отвлякъл деветнайсет годишно момиче от една дискотека. Перверзник!
— Приятелите ми ще ме търсят, шефът ми също.
Не знаех доколко беше добре да му разкривам подробности за себе си, но той явно вече знаеше достатъчно. Синьо-зелените му очи ме изпиваха. От това ме полазиха тръпки.
— Аз… Защо ме домъкна тук?
Досега не се бях разплакала, но напрежението в мен растеше и малко ми оставаше да стигна до това положение.
— Казах ти — защото е безопасно. — гласът му продължаваше да бъде нисък и малко дрезгав.
— Безопасно за кого?! — креснах.
Вече не можех да сдържам нервите си.
— За теб.
Със сигурност не очаквах този отговор. Той забеляза, че се стъписах и побърза да ме осветли.
— Ако правиш каквото ти кажа, ще бъдеш в безопасност. Няма да те нараня.
Беше привел глава, но продължаваше да гледа в очите ми.
— Какво говориш? В безопасност бях преди да те срещна! Върни ме обратно!
Чувствах се безпомощна. Знаех, че нямаше да ме върне. Знаех, че от тази ситуация измъкване няма.
— Не ми се струваше да си в безопасност… — отвърна иронично.
— Изобщо не знаеш каква беше ситуацията! — отвърнах автоматично. Защо въобще се оправдавах? Той ме беше отвлякъл! — Къде съм?
— В София. — гласът му беше спокоен.
— Знам, че съм в София, но къде?
Започвах да усещам гняв. Безсилието ми отстъпваше пред нарастваща ярост. Това не му убягна.
— Все още не можеш да знаеш това — беше категоричен. — Имаш ли други въпроси, на които да мога да отговоря? — все същото каменно изражение.
— Откъде знаеш името ми и кой, по дяволите, си ти? — постарах се да прозвуча възможно най-озлобено.
Сърцето ми биеше бясно, а ръцете ми се потяха.
— Казвам се Игор Алешкин. С мен си в безопасност. Това е достатъчно.
— Но… — понечих отново да възроптая, но той ме прекъсна.
— Имаш нужда от почивка. Тази вечер ти се насъбраха не малко странни неща. В другата стая има голяма спалня, одеяла и възглавница. На нощното шкафче ще намериш кана с вода и чаша. Ако имаш нужда от нещо друго, ме извикай. На сутринта ще получиш повече отговори, отколкото предполагаш.