— Много добре — отвърна старицата, преди да се наведе отново над пергаментите. Щитоноските приеха това като знак да напуснат.
Докато вървяха по коридорите на храма, Студения поглед не се сдържа:
— Охрана, значи? — рече гневно, като разпръсна група Дъщери на Арлор, които имаха нещастието да се окажат на пътя ѝ. — Охрана? Какво си мисли екзархата, как е позволила това? Върховният абат има свои воини…
— Стига толкова — прекъсна я Каира и огледа коридора. — Не му е тук мястото.
Самина беше бясна, но стисна зъби и продължиха към оръжейната, без да продумат. Още щом влязоха, Самина запрати позлатения си шлем към стената и той отскочи със звън от нея.
— И аз съм ядосана като теб — каза Каира. — Но това е наш дълг.
— Наш дълг е да защитаваме храма, не да прислужваме.
— Това е голяма чест, сестро. Затова са избрали нас.
Тези думи като че ли поуспокоиха малко Самина, но гневът ѝ не отминаваше.
— Дано ни възнаградят подобаващо. Трябва поне да ни позволят да поведем Щитоноските на север, в подкрепа на краля. Нямам какво друго да кажа.
— Сигурна съм, че имаш — отвърна Каира с усмивка.
Настъпи миг тишина, преди да избухнат в смях. Но докато сваляше церемониалната броня, Каира не спираше да мисли за думите на майката игуменка: Внимавайте какво си пожелавате.
Три
Това беше окаяна, никому ненужна сграда в най-лошата част на града. Неизползван параклис, останка от Старите богове, който още не се беше срутил. Птици бяха свили гнезда по гредите на тавана, под дъските на пода имаше плъхове, а в стените — термити. В град, отдавна отминал най-добрите си дни, това беше просто реликва от миналото, свидетелство за златна ера, което гниеше и умираше. Но отговаряше идеално на нуждите на Мерик Райдър.
Той провери за последно облеклото си и нагласи самодоволно яката и ръкавелите. Искаше да постигне точно определено впечатление — за богат човек, който изживява тежки времена. Това беше изключително важно за намеренията му и обясняваше както копринената риза, така и майсторски скроените бричове и жакет — не съвсем нови, но не и проядени от молци. Подобно на изкусен въдичар, той умееше да избере точната примамка и да я хвърли на подходящото място. Сега имаше нужда единствено от старата скумрия.
И тя дойде.
Лейди Илина Хъмбърг се озърна из параклиса с разширени от страх очи. С изящна рокля, напомадено лице и накичена с бижута, тя не приличаше на човек, свикнал да идва в тази част на града.
Мерик можеше вече да се покаже, за да ѝ спести страха, но нима не беше забавно? Освен това искаше да е нервна и изплашена. Така хитрината му щеше да успее много по-лесно.
Погледа я известно време, чакайки напрежението да нарасне, и точно когато тя изглеждаше готова да избяга, той излезе от сенките.
— Милейди — рече тихо. — Не зная как да изразя благодарността си, че дойдохте.
Тя се извърна със звън на бижута — звук, който винаги изпълваше Мерик с въодушевление — и се хвърли в прегръдките му.
— О, милорд Франко, как бих могла да не дойда?
Той я прегърна и притисна към себе си, за да я накара да се чувства желана и в безопасност. Лесна работа, а и той имаше голям опит. Беше го правил десетки пъти, но Мерик Райдър винаги беше изкусен.
— Като кинжал в сърцето ми се забива мисълта, че мога да ви изложа на опасност — прошепна той в ухото ѝ. Тя потрепери от близостта на устните му и се притисна по-плътно до него. — Вероятно шпионите на султана ни наблюдават дори сега, готови да нападнат.
— Рискът си струва, лорд Франко — отвърна тя, вгледана в него. — А и зная, че няма от какво да се страхувам, щом вие сте до мен.
Той не отвърна, а започна да доближава устни към нейните, без да бърза, за да засили желанието ѝ. После я целуна. Тя отвърна ентусиазирано. Истинска страстна целувка — трябваше да ѝ го признае, — но пък лейди Илина си беше страстна жена. Колко жалко, че такава страст беше затворена в тъй склонно към сладкиши и медовина тяло. За щастие Мерик не ухажваше жената заради хубостта ѝ, а заради сякаш несметното ѝ богатство.
Когато погледна надолу, очите ѝ още бяха затворени, а тялото ѝ тръпнеше от наслада. Мерик я притисна към себе си и усети как трепери в ръцете му. Тя се беше влюбила в него така стремглаво, както самоубиец полита от скала, и вероятно трябваше да се чувства виновен за това. Но все пак отвръщаше с нещо: даваше ѝ онова, от което имаше нужда — страст и вълнение. А какво искаше в замяна? Кесийка с монети, по някое бижу. Нима беше твърде много?
Тя определено можеше да си го позволи, а неговата нужда очевидно беше по-належаща.
Влечението към хазарта беше оставило Мерик Райдър с доста големи дългове, които, за нещастие, трябваше да плати на Шанка Лихваря. А на него не можеш да си длъжник задълго. Не и ако искаш да съхраниш пълния си комплект крайници. Така че той имаше нужда от пари, и то бързо, и именно затова лейди Илина беше тук.