Ти си един проклет страхливец!
Зърна едно лице сред тълпата, младо, невинно. Е, не задълго.
Вземай парите, страхливецо!
— Нещо не е наред ли? — попита Боло.
Вземай парите и тръгвай! Остави всичко това зад гърба си, както загърби и останалото, всяка отговорност, която си имал.
— Не съм страхливец — прошепна Мерик.
Боло се смръщи.
— Какво има, приятелю? Ето ти парите. Вземай ги и си върви.
Мерик го погледна, после се обърна към хората, които чакаха съдбата си.
— Аз… не мога — прошепна той.
Страхливец!
— Какво не можеш? — попита Боло, явно търпението му се изчерпваше. — Ето ги парите. Вземай ги или си тръгвай без тях. Ти избираш.
— Аз…
— Какво? — Боло вече се нервираше, барабанеше с пръсти по инкрустирания със скъпоценни камъни ефес на сабята си. — Какво ти става?
Мерик гледаше това смръщено красиво чело. Знаеше, че един ден и той може да е като него. Трябваше само да вземе тези пари и да поеме към новия си живот. Трябваше само да изостави тези невинни души да чакат мълчаливо съдбата си.
— Аз съм овчар — каза Мерик, сякаш изплю думите през стиснатите си зъби и посегна към хълбока си. — А ти си вълкът. — Пръстите му се свиха около дръжката на меча и го издърпаха от ножницата така бързо, че хората на Боло не успяха да реагират.
Очите на търговеца на роби се разшириха, когато осъзна какво става и че няма да извади оръжието си навреме. Отвори уста да каже нещо, но мечът се заби в гърлото му.
Двама пазачи се хвърлиха напред, но твърде късно. Не можеха да го спасят, само да отмъстят за него. Мерик се извъртя, острието му проблесна във въздуха със свистене и разпра гърлото на единия. После отби удара на другия и заби меча в гърдите му.
Щом те се свлякоха, Мерик отстъпи назад и погледна към Боло, който отчаяно стискаше гърлото си, за да спре кръвта. Опита да каже нещо, но не се чуха думи. Мерик гледаше като опиянен как кръвта му изтича.
Останалите петима се взираха в него с изумление, но след миг се окопитиха и посегнаха към мечовете. Отдолу се чу вик, предупреждение, сякаш хората бяха видели какво става.
Мерик погледна към пазачите на Боло и се усмихна.
— Давам ви шанс да живеете — рече той и изтръска кръвта от меча си, после изпробва баланса и захвата си. От години не беше изпитвал тази тръпка. Липсваше му. — Обучен съм в Колегиума на рода Тарнат, на шестдесет и шестте Принципа на бойното изкуство от самия лорд Мачариас. Убил съм дванадесет мъже… хм… — Погледна към трите трупа и добави: — … всъщност вече са петнадесет, в двубой, и съм в настроение да увелича бройката. Можете да избягате и да живеете или да останете и да умрете. Какво избирате?
Петимата като че ли се поколебаха и Мерик не знаеше какво да направи. Каира гледаше безмълвна. Или щеше да му помогне, или щеше да мине на страната на търговците на роби.
Скоро щеше да стане ясно.
Гигантът пристъпи напред. Мерик си спомни името му, Лаго, страховития помощник на Боло. Той се втренчи печално в мъртвия си господар, който лежеше сгърчен в локва от собствената си кръв, после вдигна очи към Мерик и лицето му се разкриви от гняв.
— Ти уби Боло Павитас, Господаря на робите на Четирите морета, принца на залива Кеидро. Върховния адмирал на Копринената флота и…
— Майната ти! — изкрещя Мерик. — Защо не ни го спестиш?
Лаго изрева и вдигна ятагана си. Мерик можеше да си представи какъв страх вдъхва у робите и що за ужас изпитват от него.
Но това не значеше нищо.
Той пристъпи напред и се превърна в мишена, преди да отскочи бързо встрани. Острието на Лаго се стовари надолу и се заби в скелето сред дъжд от трески точно когато мечът на Мерик се заби в мишницата на гиганта и потъна почти до дръжката. Огромният мъж не успя дори да извика.
Нямаше време за злорадство обаче. Щом видяха, че Лаго напада, останалите четирима се окопитиха и се втурнаха като един.
Но Мерик наистина беше обучен в Колегиума, където се бе бил с дузина наведнъж, все опитни бойци. Принципите на бойното изкуство бяха трудни за усвояване, но Мерик ги овладя още преди да навърши четиринадесет години.
Мечът му свистеше като обсебен от дух, намираше жадно целта и не знаеше милост, когато потъваше в плът и сечеше крайници. След няколко мига Мерик стоеше сред трупове.
Дишаше тежко. Макар че се движеше с грация и бързина, беше минало доста време, откакто бе тренирал тялото си, и не беше свикнал на такова усилие.
Каира го видя как се наклони назад и изпъна гръб. Още пазачи се стичаха по стълбите към скелето и не след дълго Мерик щеше да се изправи пред жадни за кръв убийци.
— С мен ли си? — попита я.