Защото ако не си, сигурно ще ми видят сметката.
Каира се взираше в него, докато мъжете приближаваха с викове. Тогава, точно когато Мерик реши, че трябва да бяга, тя се усмихна. Пристъпи елегантно като лъвица, взе меча на един от мъртвите и се обърна към пазачите.
Първият налетя с вик. Вероятно беше уверен в победата си, щом видя, че ще се бие с жена, но съжали за избора си, когато Каира завъртя меча с лекота и отсече ръката му от рамото.
— Ворена! — извика тя, подскочи високо и се приземи сред групата мъже. Двама полетяха от стълбите от силата на атаката ѝ, други бяха сварени неподготвени и се опитваха да се опазят от полудялата жена.
Мерик пристъпи да се включи в боя, но застина, смаян от гледката. Мечът на Каира минаваше леко през плътта, а лицето ѝ беше застинало в концентрация, без гняв, напълно овладяно.
След няколко мига мъжете вече крещяха за милост, но Каира не спираше. Тя скочи на перилата на стълбите и мечът ѝ разсече въжетата на първата група роби.
— Бягайте — извика им. Бяха все мъже и внезапната свобода сякаш вля сила в крайниците им. — Или си отмъстете. — Каира вдигна меча към останалите пазачи, които вече търсеха път за бягство.
Мерик се усмихна, когато видя, че робите избраха отмъщението.
На тяхно място и той би го избрал.
Това, което последва, беше много жестоко и кърваво, но той се насили да гледа. Защото отчасти беше виновен. Длъжен бе да гледа как пазачите бяха разкъсани с голи ръце или удушени с въжета.
Когато касапницата свърши, останалите роби също бяха освободени. Мерик гледаше как бащи се събират със семействата си. Каира се грижеше за ранените и хората се тълпяха да ѝ благодарят. Мерик усети малко завист, но тя го заслужаваше.
Той, от друга страна…
Въпреки трогателната гледка, усещаше горчивина. Проблемите му не бяха приключили — но сега едва ли можеше да ги избегне. Беше убил Боло, беше предал Гилдията и те нямаше да му го простят.
Но си спомни за сандъка на Боло…
Трупът на търговеца на роби беше обграден от телата на хората му. Сандъкът беше преобърнат на една страна и съдържанието му бе пръснато в краката на Боло.
Мерик коленичи, изправи сандъка и започна да загребва монети. Бяха изцапани с кръв, лепкави и черни в дланите му. Но нямаше значение, парите си бяха пари. Ще ги измие… и похарчи.
Той хвърли монетите в сандъка и загреба още. Този път кръвта беше повече и една монета залепна за дланта му.
— Мислиш ли, че това ще те спаси?
Мерик вдигна очи и видя Каира.
— Мисля, че ще помогне — отвърна той. — С радост ще ги разделя с теб. Боговете знаят, че си ги заслужихме.
Каира поклати глава, изглеждаше разочарована, почти наранена.
Почти.
— Други ги заслужават повече — рече тя.
— Кои други…? — Мерик погледна към множеството. — Чакай… о, не! Нали не мислиш…
Стига, вземай парите. И без това в целия си живот не си постъпвал правилно.
Отново погледна към семействата долу. Към жалостивите лица.
Мамка му!
Той се изправи и посочи сандъка сякаш обвинително…
— Добре тогава, вземай ги! Дано си доволна.
Каира взе сандъка и затвори капака.
— Повярвай ми — нямаше да те направят щастлив — рече тя, обърна се и тръгна по стълбата, за да раздаде монетите.
Не, няма да ме направят щастлив. Но поне щяха да ме опазят жив. За известно време.
И остана да гледа как… монетите… неговите монети… бяха раздадени ей така.
Четиридесет и четири
Той гледаше от покривите, като се приближаваше колкото смееше. Следеше бронираните мъже, стражите, милицията със зелените куртки, които обикаляха улиците. Промъкваше се, катереше се по стени. От цяло денонощие наблюдаваше и чакаше, но дворецът беше вече непристъпен; нямаше начин да влезе.
Тя беше някъде там, Река я усещаше. Копнееше за нея, жадуваше я така силно, че го болеше, сякаш нож се забиваше в него. Ако изчакаше достатъчно, сигурно щеше да успее да я зърне само за миг, за да замре сърцето му, както вълни се удрят в скала.
Джей не се появи, пазена от бронираните си стражи, затворена зад стените на двореца като птичка в клетка.
Но тези стражи не можеха да я пазят вечно — хиляди мъже нямаше да я опазят. Ако Бащата на убийците бе решил тя да умре, никой не можеше да я опази.
Само Река.
Времето течеше и той знаеше, че като чака така, няма да спре неизбежното… няма да я спаси от гнева на Бащата. Трябваше да действа, трябваше да се пребори с онези, които искаха смъртта ѝ. Нямаше да я защити, като чака в сенките. Осъзнаваше го съвсем ясно, осъзнаваше и какво трябва да стори.
Ако имаше друг начин, би го последвал, но сега само губеше време, време, през което Бащата на убийците кроеше своя план.