Уейлиън видя с ужас как раната веднага почерня. Брам измъкна кинжала сред облак черна мъгла точно когато копието на рицаря се устреми към него.
Брам се задвижи с неестествена бързина, извъртя се встрани и разсече дръжката на копието с кинжала. Рицарят едва успя да осъзнае, че оръжието му е прекършено, преди Брам да изкрещи в лицето му. Това беше странен, демоничен писък, който едва не спука тъпанчетата на Уейлиън, а силата му запрати рицаря отвъд ръба на платформата.
— Какво правиш? — извика Гелредида и тръгна напред.
Уейлиън гледаше как раната на гърдите на Герди се разраства, а кожата почернява и гние. Раната се разклоняваше като паяжина, следвайки пътя на кръвта като черно течение по вените.
— Много добре знаеш какво правя — отвърна Брам със самодоволна усмивка, сякаш беше победил на карти, а не бе убил хладнокръвно едно момиче.
Гелредида извади нещо от робата си и го хвърли към него. То се пръсна във въздуха и стана на прах, който се посипа по главата на момчето. Брам отстъпи, изпусна кинжала и изскимтя като куче.
Гелредида се втурна към Герди.
— Уейлиън, помогни ми!
Лицето на Брам гореше и той се запрепъва назад, като впиваше нокти в кожата си.
Гелредида коленичи до Герди и сложи ръце на почернялата плът на гърдите ѝ.
— Какво да направя? — попита Уейлиън, не можеше да откъсне поглед от мъртвото момиче.
Гелредида го погледна с изгарящи очи, сякаш проникна в самата му душа, и изрева:
— Убий го!
Уейлиън се обърна към Брам. Той се възстановяваше от отровния прах. Лицето му гореше и плътта му се белеше, но успяваше да се овладее. Взираше се в Уейлиън, после се извърна към Гелредида и видя, че е положила ръце на гърдите на Герди и извлича чернотата от тялото ѝ, изтегля я от вените ѝ. Дланите ѝ вече почерняваха.
— Не! — изкрещя Брам. — Не! Престани!
Хукна към нея, но Уейлиън го пресрещна. Не знаеше как събра кураж, може би от страх пред Гелредида или защото осъзнаваше, че черният ритуал на Брам трябва да бъде прекратен на всяка цена. Така или иначе той скочи напред и се блъсна в него, преди да е изрекъл още от гнусните си припеви.
Затъркаляха се по платформата. Когато най-сетне спряха, по някакво чудо Уейлиън се бе оказал върху Брам и стискаше гърлото му. Брам само се усмихна.
После го стисна през кръста.
Сякаш го хванаха с горещи клещи. Уейлиън издържа колкото можа, но болката беше огромна. Закрещя, опита се да удуши Брам, видя, че на устата му избива слюнка, но напразно. Ослепителната болка изгаряше вътрешностите му и той трябваше да отстъпи и да се освободи от хватката на Брам.
Падна назад, едва потиснал писъка си, а когато се извърна, видя, че Брам го гледа с отвращение.
— Какво е да знаеш, че ще умреш, Грим? — попита Брам, а чернотата в очите му се разшири и покри и малкото останало бяло. Ръцете му се изкривиха като куки, пръстите почерняха и се заостриха като ястребови нокти.
Това беше. Ето така щеше да умре.
Нещо удари Брам по главата и вдигна прах, когато отскочи от нея. Уейлиън видя още две фигури на платформата — Зелени куртки, единия беше едър, а другия млад и изплашен — но как да го вини за това.
Опита да стане, ала успя само да се свлече пак на земята, когато двамата мъже обградиха олюляващия се от удара Брам.
— Давай — рече по-дребният.
— Ти давай — каза другият и се вгледа в ноктите на Брам.
Преди някой от тях да се задейства, Брам се изправи в цял ръст, вдигна ръце над главата си, изкрещя силно и ги стовари върху платформата.
И тогава започна пълната лудост. На платформата се появиха процепи, които плъзнаха от юмруците на Брам. Тя започна да се разцепва и пролуките се разширяваха. Изведнъж подът под тях се срути, надолу полетяха тухли и се вдигна прах. Уейлиън беше оглушен от тътена и видя само сива мешавица от отломки, когато полетя към пода на параклиса — на петдесет стъпки надолу.
Нещо го удари в лицето, а после в гърба и му изкара въздуха. След миг осъзна, че се е приземил върху купчина камънаци, които се забиваха в тялото му.
Когато сивата мъгла започна да се разнася, Уейлиън опита да помръдне. Първо ръцете и краката. С облекчение установи, че не е пострадал тежко — само няколко натъртвания и порязвания. Дори изгарящата болка в корема намаляваше, когато опита да се изправи и да си поеме дъх.
Преди да стане на крака обаче, нещо го удари в гърдите и пак го повали назад. Той отвори очи, слепени от кръв и прах, и едва различи лицето на Рембрам Туле.
— Ти провали всичко! — каза Туле. Говореше отчетливо, овладяно, сякаш потискаше гнева си. Уейлиън се надяваше само да го потиска достатъчно дълго, докато дойде помощ. — Това трябваше да е моят славен миг. Моят апотеоз. А ти го провали!