Гневът вече не беше потиснат. Ноктите изникнаха отново, пръстите се издължиха гротескно като черни щипци на рак и от тях се заизлива черна мъгла.
— Брам… чакай — едва изрече Уейлиън.
Жал му беше, дори за него.
Брам само се усмихна.
— Свърши се, Грим. Време е да се разкараш — и замахна с разкривената си черна ръка.
Не беше честно. Не трябваше да става така. Уейлиън не беше искал да идва тук. Защо не си остана у дома? Защо не стана писар като чичо си или дори земеделец? Нищо лошо не се случва на земеделците.
В него пламна гняв. Несправедливостта и унижението запалиха огън в гърдите му. Усети как той го изпълва със сила, изпълва го с… мощ.
В този миг изрече дума. След това нямаше да има дори представа какво означава тя, но се оказа достатъчно. Такива думи винаги са достатъчни.
Щом я изрече, тежестта се вдигна от гърдите му. Брам беше запратен назад към стената и разтроши на прах един от гротескните фризове. По земята се посипаха още отломки.
Когато събра сили да стане, Уейлиън видя, че Брам е проснат в прахта и се взира в него.
Откъде дойде тази мощ, тази магия? От него ли?
Изглежда беше точно така… а нямаше кой да го види.
Някъде от Параклиса на таласъмите се чу глас, който го викаше на помощ.
Четиридесет и шест
— Твърде тихо е.
Дени казваше това за четвърти или пети път. Прав беше, разбира се: беше твърде тихо, а Нобул трябваше да е притеснен.
Но не беше. Не беше притеснен, защото не можеше да прави нищо друго, освен да гледа тила на Дени, докато обикаляха осветените с фенери улици, и да мисли как му се иска да го размаже с юмруци.
Ти уби сина ми, малко нищожество, и би трябвало да ти размажа главата.
Но не го направи. Не каза и дума, но си го мислеше. Мислеше го постоянно.
Дени го усещаше, разбира се. Нобул не беше човек, който криеше чувствата си, и беше очевидно, че нещо го тормози. Когато момчето го попита какво има, Нобул само сви рамене. На Дени това му беше достатъчно, не беше настоятелен, нито много умен.
Ставаше все по-зле, докато вървяха по улиците. Нобул се хващаше, че стиска меча си, иска да го извади, да посече Дени, да му изкрещи, че е нещастен убиец — че е убил беззащитното му момче и ще си получи заслуженото.
Спираше го единствено истината за случилото се. Глупава грешка на глупаво копеле. Дени беше казал, че съжалява, и Нобул знаеше, че е така. Само затова момчето още беше живо — защото съжаляваше. Ако го беше омаловажил, ако се беше пошегувал… е двама вече бяха мъртви заради това.
— Доскуча ми — рече Дени като дете, каквото си и беше. — Трябваше да тръгнем към Източната порта. Да видим какво става там. — Защо да си търсим белята? — Нощите стават по-студени. Не е приятно да обикаляш в студа. — По-добре е да си лежиш на земята, мъртъв като талпа. — Дано нещо да се случи. — Млъквай, просто млъкни…
Пред тях нещо се раздвижи. Нобул видя фигури в мрака и чу подрънкването на брони.
— Какво става?
— Тихо! — рече Нобул, беше му писнало от хленченето на Дени.
Фигурите забързаха и Нобул трябваше да реши: да си затвори очите или да разследва. Избра второто, дори само за да има с какво да се захване и да забрави Дени.
Групата отпред се движеше с изненадваща бързина за хора, облечени в брони. Нобул също ускори крачка, искаше да разбере какво става.
Едно петно светлина му даде възможност да ги огледа.
Бяха четирима, двама с тъмни брони — Рицари на гарвана от Кулата — и двама с роби, можеха да са само магистри. Какво, по дяволите, правеха в този час, накъде се бяха забързали така?
— Какво мислиш? — прошепна Дени. — Май нещо става, нали?
Да, очевидно ставаше нещо, но Нобул нямаше представа какво. Ако беше магьосническа работа, би ги оставил да си я вършат на спокойствие, но нещо в походката им го притесни, твърде много бързаха. Нещо ставаше.
— Да ги последваме ли, Линкон?
Дени определено не му помагаше да мисли. Вероятно затова Нобул тръгна след тях, въпреки че инстинктът му подсказваше да ги остави.
Видя, че четиримата се насочват към центъра на квартала на Северната порта, и разбра къде отиват — по дяволите, всеки би разбрал. Отиваха към Параклиса на таласъмите. Това го притесни. Членове на Кастата бързаха към Параклиса на таласъмите. Не беше на добре.
И с нарастващ страх Нобул видя, че те отварят портата, която не бе отваряна, откакто се помнеше. Прекоси улицата след тях и спря при оградата.
Дени го погледна питащо и стисна меча си.
— Ще влезем ли?
Нобул се взираше в четиримата отпред. Чуваше как броните на рицарите дрънчат по пътеката към параклиса. Ако имаха нужда от помощ, Зелените куртки бяха длъжни да им я окажат. Той беше защитник на града и ако легендите за параклиса не лъжеха, сега щеше да им трябва всякаква помощ.