Придружен от Дени, Нобул мина през портата и тръгна по пътеката към Параклиса на таласъмите. Очакваше да открие четиримата отвън, да се чудят как да влязат, но видя, че масивната каменна врата е строшена и входът зее отворен. Спря, тревогата надделяваше над дълга.
— Какво ще правим, Линкон? — попита Дени, явно и той беше изплашен.
— Мисля, мамка му! — сопна му се Нобул.
Дени не спираше да пита, все нещо искаше. Защо не започне да мисли сам?
Нобул се вгледа в мрака. Трябваше да ги последва, сигурно им трябваше помощ, по всичко личеше, че очакват неприятности — Рицарите на гарвана никога не напускаха Кулата. Но нещо го задържаше, мрачно усещане дълбоко в стомаха му.
Нямаше смисъл обаче да виси тук и да чака цяла нощ някой да излезе. Кимна на Дени и влезе вътре.
Озоваха се в огромна зала — по-голяма от Гробницата на короните — и се заоглеждаха смаяни. Не за дълго обаче. Отгоре долетя вик и ги изпълни с ужас. Нобул не различи думите, но бяха изкрещяни силно, с гняв. Дени се огледа, сякаш готов да избяга, и Нобул за малко да го последва. Това беше работа на магистрите и нямаше да е от приятните. Със сигурност беше най-добре да се разкарат. Или пък да се опитат да помогнат. Ако се съдеше по вика, горе ставаше нещо.
Нобул се обърна към Дени и му кимна, беше взел решение.
— Добре. Ти тръгваш, а…
Нещо се стовари точно пред тях, само на две крачки от Дени. Той изскимтя от страх, а Нобул посегна към меча си.
Оказа се сгърченото тяло на един от рицарите. Крайниците му бяха странно разкривени, а шлемът вдлъбнат от едната страна. От раните му се процеждаше нещо черно и гадно.
— Мамка му! — извика Дени, втренчен в тялото.
Каквото и да имаше горе, то беше убило един от страховитите Рицари на гарвана. „Мамка му!“ бе доста добро съждение.
Нобул спря да мисли. Трябваше да се качи и да помогне, нямаше кой друг. Каквото и да ставаше там, той знаеше какво ще се случи с всички, ако сега не сторят нищо. Сграбчи Дени за рамото и се втурна към стълбите.
Изкачваше се възможно най-бързо и беше доволен, че Дени е до него въпреки страха си. Усетиха странна миризма — воня на нещо мъртво и гниещо.
Дени изпсува, забави крачка и запуши носа и устата си с лакът, но Нобул не спря. Кръвта му вече кипеше от мисълта за схватка, за убийство.
Това ли бе искал? От това ли бе имал нужда след смъртта на Маркъс? От схватка? От убийство?
Скоро щеше да разбере.
Дени се подхлъзна зад него и пак изпсува, но Нобул продължаваше. Вече виждаше платформата горе. Чуваше отчаяни викове, писъци от ужас и знаеше, че имат нужда от него. Във въздуха витаеше нещо с метален вкус, като пред буря, но Нобул знаеше, че няма нищо общо с времето. Беше виждал магьосници в действие и бе изпитвал на гърба си уменията им. Знаеше, че това е ефект от магия.
Нобул изскочи на платформата и завари истински хаос.
Другият рицар лежеше сгърчен в черната си броня, беше ясно, че е пътник. Сивокоса вещица правеше някакво заклинание над голо момиче, което също беше на прага на смъртта.
На платформата лежеше момче, не беше много по-голямо от Маркъс, а над него…
Нобул едва не избяга при вида на онова, което се бе надвесило над момчето.
И то беше момче, но не беше виждал такова. Очите му бяха черни ями, а ръцете… проклетите му ръце… бяха с извити като на орел нокти, които растяха пред очите му.
Дени едва не падна назад по стълбите, щом се озова до Нобул.
— Какво е да знаеш, че ще умреш, Грим? — попита демоничното подобие на момче. Това беше нещо зло, но Нобул нямаше представа какво се случва. Едно беше сигурно — нямаше да стои и да гледа как разкъсват човек пред очите му.
Вдигна един отломък от скалата и го хвърли с всички сили. Камъкът удари момчето с черните очи право по главата и то се запрепъва назад. Нобул и Дени се приближиха, извадили мечове. Преди да нападнат обаче, черните очи се извърнаха към тях, пламтящи от гняв.
— Давай — рече Дени.
— Ти давай, мамка му! — отвърна Нобул, не искаше да се приближава. Тези нокти щяха да го разкъсат.
Демоничното момче пое дъх и Нобул реши, че ще се втурне към тях. Нямаше представа какво да направи — да бяга ли, да се сражава ли, — но момчето не нападна. Изправи се в цял ръст, вдигна черните си ноктести ръце над главата си и ги стовари надолу.
Нобул усети мощта на онова, което се отприщи. То го помете, чу се тътен като от гръмотевица и парчета камък и прах се посипаха по лицето му.
Когато се извърна отново, видя, че половината платформа липсва. Беше разбита и в нея зееше огромна дупка. Само той стоеше още на нея, на остатъка от нея, а зелената му куртка беше посивяла от праха, увиснал като облак във въздуха.