— Линкон!
Чу вика, но отначало не разбра откъде идва.
— Линкон, помогни ми!
Олюля се, озърна се в мъглата и се вгледа към ръба на строшената платформа.
Дени висеше от него и краката му се поклащаха на петдесет крачки над пода на параклиса.
— Линкон, не мога да се изтегля — рече момчето. Очите му бяха пълни със сълзи, а гласът — с отчаяние.
Нобул понечи да го хване за китката и да го издърпа, но се спря.
Зачуди се дали в очите на Маркъс е имало сълзи, когато кръвта му е изтичала на онзи покрив. Зачуди се дали е имал време да извика така отчаяно.
— Линкон? Линкон, помогни ми. Изпускам се.
Виждаше, че ръцете му се плъзгат по камъка. Лесно можеше да посегне и да… Спасиш копелето, което уби сина ти? Такъв ли стана вече, Нобул Джакс? Преди се страхуваха от теб. Преди се насираха от страх пред теб, а сега ще ставаш милостив?
Нобул се обърна. Чуваше виковете на Дени, чуваше страха и отчаянието в гласа му.
Майната му!
Тръгна към стълбите, готов да изостави проклетото копеле на съдбата му.
Ти си корав мъж и не правиш грешки, Нобул Джакс. Много корав и много зъл. Остави момчето да виси там, остави го само в последните му мигове. Да, ти си най-коравият. Нищо чудно, че ти се носи славата.
Не! Той не беше такъв! Той не беше… зъл.
Обърна се и тръгна по платформата. Надвеси се над ръба, за да издърпа Дени.
Но Дени го нямаше там.
Нобул го видя през праха как лежи по гръб на пода на параклиса.
Проклетият Дени! Не беше издал и звук. Не беше извикал.
Нобул хукна по стълбите.
Глупаво момче. Какво изобщо е правило на онзи покрив? Трябваше да е у дома, в безопасност.
Беше обзет от паника, стомахът му се сви. Когато слезе долу, видя младежа с робата да помага на старицата да се изправи.
Не им обърна внимание. Дени лежеше сред отломките и не помръдваше. Очите му бяха отворени и се взираха нагоре, сякаш се радваше на облаците.
Но тук нямаше никакви облаци.
Нобул коленичи до него.
— Всичко е наред, момче — каза му той. — Ще се оправиш. Нобул е тук.
И тогава дойде първото ридание. Не беше плакал от години и нещо в него се опита да задържи сълзите, но само ставаше по-зле.
— Съжалявам. Не трябваше да те оставям. Не трябваше да оставаш сам! — думите го давеха, задушавани от гнева.
Гняв към света.
Гняв към него самия.
— Не исках. Не исках да го кажа — той сграбчи момчето и го прегърна силно, стисна го така, сякаш никога нямаше да го пусне. — Всичко ще е наред. Всичко ще се оправи, ще видиш. Ще се прибереш у дома и ще видиш майка си, всички ще сме заедно отново. Ще е както преди.
Не можеше да се сдържа повече. Не можеше да сдържа болката и мъката, потискани от толкова много гняв и ненавист. Те се изляха навън и на Нобул Джакс вече не му пукаше дали някой ще го види.
И прегърнал момчето насред Параклиса на таласъмите, той плака, докато не му останаха повече сълзи.
Четиридесет и седем
Огромното каменно стълбище, което водеше към Храма на есента, беше обградено от високи гранитни мангали. Те горяха денонощно, за да насочват просяците и болните към огромните врати на храма, в който можеха да намерят утеха.
Каира беше благодарна, че тази нощ по стълбите няма никого. Благодарна беше, че никой няма да види как се промъква в храма като крадец.
Но къде другаде да иде? Беше провалила мисията си. След като избиха търговците на роби и освободиха хората, нямаше как да бъде приета пак в Гилдията.
Винаги бе живяла в благочестие, с гордост изпълнявайки дълга си. През последните дни научи, че дори най-пропадналите могат да постъпят правилно. Мерик беше отхвърлил безчестното си минало и се държа като герой, и тя го беше подтикнала към това. Тогава защо му обърна гръб, на него и на другите като него в града, и се върна в Храма на есента?
Докато изкачваше стълбите, видя портите — зловещо озарени от блещукащата светлина. Отвориха се, щом стигна до тях, сякаш я очакваха, и разкриха огромния двор.
Каира не беше очаквала посрещане, не го и искаше, но ето че я чакаха. Щитоноски в брони стояха строени в редици.
Значи това беше. Щяха да я порицаят публично.
Тръгна си от тук тайно, като беглец, но сега щяха да я унижат пред сестрите ѝ.
Замисли се дали да не се върне и да обърне гръб на храма завинаги. Но Каира Стормфал не беше отгледана за бягства. Тя беше отгледана да посреща предизвикателствата и да се бие с враговете.
Събра сили и пристъпи през портите.