Екзархата стоеше в центъра на двора, обградена от щитоноските. Каира видя и Самина, сестра си, макар и не по кръв, в предните редици. Лицето ѝ беше безизразно, тялото — неподвижно като статуя. Държеше щит и копие като същинска Ворена, каквито бяха и всички останали.
Каира погледна към статуята, издигаща се на стотина крачки над тях, и се зачуди дали наистина е опетнила името на Ворена. Не мислеше така, въпреки че провали мисията си. Мислеше, че се е сражавала до края, въпреки всичко. Какво повече можеха да искат от една щитоноска?
Спря пред екзархата. Лицето ѝ беше в клетката на шлема, тялото ѝ бе покрито със златна броня, а юмрукът ѝ стискаше дълго седем стъпки копие.
Нямаше защо да коленичи пред нея: тя вече не беше Щитоноска. Затова спря и зачака.
И тогава екзархата ѝ кимна. Прост, почти небрежен жест, но с огромно значение. Означаваше някакво приемане, означаваше, че не е прокудена.
Екзархата отстъпи встрани и редиците на щитоноските зад нея се раздвижиха, за да оформят коридор пред Каира. Тя тръгна напред, загледана в Самина, която ѝ се усмихваше под вдигнатото забрало и също ѝ кимна. Каира вървеше между щитоноските. Всички я гледаха с почит.
Не беше очаквала това. За миг си позволи надеждата, че може би ще я приемат в лоното си, че воинското ѝ име ще ѝ принадлежи отново.
Видя, че Даедла я чака пред вратата на храма, и въодушевлението ѝ изчезна като перце по вятъра.
— Поздравявам те, Каира — каза прегърбената жрица.
Не изрече церемониалната ѝ титла. Значи все пак нямаше да ѝ я върнат.
— Даедла — отвърна тя и кимна.
— Майката игуменка те чака.
Даедла се обърна и влезе в храма, следвана от Каира.
Докато вървяха по коридорите, Каира осъзна, че това място не ѝ е липсвало. Беше свикнала с улиците на Стийлхейвън и въпреки мръсотията им, там се чувстваше по-свободна от всякога. Сега родното ѝ място ѝ изглеждаше студено, стерилно и някак лишено от живот. Дали все още принадлежеше към Храма на есента?
Майката игуменка я чакаше в стаята си. Свела глава над писалището, както винаги. Перото ѝ скрибуцаше по парче пергамент.
Каира пристъпи в стаята и застана мирно. Така ѝ се стори редно.
Майката игуменка най-сетне приключи с писането, остави перото в мастилницата и поръси прах от пемза върху написаното. После вдигна глава. Изражението ѝ беше неразгадаемо.
Каира зачака. Вече беше преживяла най-лошото.
— Моля, седни — рече майката игуменка и посочи прост дървен стол пред писалището.
Каира се отпусна на него и всичко ѝ се стори потискащо — тази скованост, дисциплината, тежестта на дълга. Докато беше в града, макар че значимостта на мисията ѝ определяше всяко нейно действие, никога не бе усещала подобно напрежение. Единствено тук, зад тези стени, се чувстваше така… като дете.
— Мисията ти — заговори майката игуменка, като се облегна в креслото — успешна ли беше?
Този въпрос се стори много странен на Каира. Сигурно знаеха какво се е случило. Лютиче трябваше да е докладвала за гнева на Гилдията, за клането на търговците на роби, за освобождаването на робите. Що за въпрос?
— Знаете, че не беше — отвърна Каира, нямаше настроение за игрички. — Провалих се. Гилдията вече знае, че съм шпионин. И дори да не подозират, че съм агент на Храма на есента, със сигурност ме искат мъртва заради случилото се на пристанището.
Майката игуменка кимна.
— Разбира се, но беше ли успешна?
Каира започна да се вбесява — не се беше върнала да ѝ се подиграва една старица. Едва сдържа гнева си.
— Спасих много хора — рече тя, без да крие раздразнението си. — Ако не бях аз, щяха да живеят в робство, разделени от семействата си. Децата щяха…
Спря. Не искаше да продължава, не искаше да мисли какво щеше да се случи с тези хора.
Освен това осъзна, че е повишила глас в присъствието на игуменката. Засрами се, въпреки че вече не беше Щитоноска.
Майката игуменка я огледа преценяващо. След това кимна.
— Значи все пак е била успешна.
— Какво? — Каира се опитваше да разбере реакцията ѝ. — Но мисията ми беше друга. Трябваше да се внедря в Гилдията и да убия водачите ѝ. В това се провалих.
— Но успя другаде. Както казваш, мнозина бяха освободени от робство. А виновните — наказани за греховете си. Ти си действала като копие на Ворена и затова ще бъдеш възнаградена.
— Не ви разбирам.
Майката игуменка се усмихна.
— Не, детето ми. Но не ти и трябва да разбираш. Само се подчинявай.
Каира внезапно изпита срам, но тази старица винаги я караше да се чувства така — караше я да се срамува, подценяваше я. А тя винаги беше служила на това място, винаги беше изпълнявала дълга си към останалите. И как я възнаградиха?