— Ти се справи добре, Каира Стормфал. Затова всичко ще стане пак, каквото беше преди… твоето провинение.
За миг Каира реши, че не е чула добре.
— Ще бъда пак Щитоноска?
— Ще бъдеш приета с почит.
Главата ѝ се замая и почти ѝ се догади. За миг, за един безумен миг, Каира едва не прие, едва не се засмя от радост — после огледа голата, аскетична, откъсната от света стая.
— Не.
Майката игуменка изглеждаше объркана.
— Как така „не“?
Беше лудост. Какво правеше? Даваха ѝ онова, което бе искала, за което бе копняла, а тя го отхвърляше. Но знаеше, че постъпва правилно. Нещо в нея знаеше, че в този храм бие покварено сърце. Ако поведението на Върховния абат не беше достатъчно, за да го разбере, арогантността на майката игуменка сега определено ѝ помогна.
— Вече не съм на ваше разположение — каза тя, изправи се и се извиси над старицата. — Вече няма да ви служа. Аз съм слугиня на Ворена, но мога да изпълнявам волята ѝ и без този храм, без вас.
Майката игуменка поклати смаяна глава.
— Ние живеем, за да служим. Ти живееш, за да служиш, Каира Стормфал. Нима така лесно ще обърнеш гръб на дома си… на сестрите си?
Гаденето не отминаваше, но главата ѝ внезапно се проясни. Тя не обръщаше гръб на сестрите си, а отваряше ръцете си за града. Нищо не я задържаше тук. Нищо вече нямаше да е същото.
— Не мога да изоставя дълга си към града. И към хората му. Затова трябва да ви откажа.
Тя се обърна, без да чака да я освободят, и излезе от храма.
Беше си мислила, че иска само да си върне името и положението тук. Нещо, с което да се гордее, но тези неща бяха лъжа. Тя щеше да слави Арлор, да е пример за мощта на Ворена, но не под този покрив и под тази власт. Власт, която я беше използвала за машинациите си, власт, която я накара да повярва, че се е посрамила.
И тя прекоси двора, където сестрите ѝ още чакаха. Вероятно мислеха, че тя ще се върне с броня и ще я придружава самата майка игуменка, но Каира се появи сама, с обикновените си дрехи, и те започнаха да се споглеждат объркани.
Каира прекоси двора, мина покрай екзархата, която пристъпи към нея, но спря, защото Каира не реагира. Мина и покрай Самина, която изглеждаше тъжна.
Беше приключила с това място, беше приключила и с монашеския живот. В града имаше хора, които се нуждаеха от нея, и тя щеше да им помага както може.
Докато слизаше по широките каменни стъпала, обградени от пламъците в мангалите, Каира осъзна на кого точно ще помогне първо.
Четиридесет и осем
Искаше да се качи на кораб и да избяга по море, където никой нямаше да го намери, но нямаше пари. Разбира се, бе имал пари — много пари. Повече, отколкото някога можеше да похарчи, или поне тази година, но някой ги раздаде. Мерик нямаше думи да изрази колко е бесен заради това. И вместо да ги търси, се опита да се скрие в бутилка съмнителен алкохол. Кръчмарят му каза откъде е и как го наричат, но на Мерик не му пукаше. Искаше само да се напие до умопомрачение, а при вкуса на въпросната течност това нямаше да отнеме много време.
Разбира се, можеше да тръгне на север, но къде щеше да иде? Безчинстващата армия се беше насочила на юг, бежанци бродеха из провинциите, а той нямаше приятели никъде, освен тук. Не че и тук имаше много приятели.
Е… все някакви.
Но как щяха да го скрият от дългата ръка на Гилдията? В никой град на Свободните държави нямаше да е достатъчно далече.
И затова Мерик седеше в една пристанищна кръчма и се опитваше да се убеди, че миризмата на риба и потни моряци не му докарва главоболие.
Докато давеше в алкохол неизбежното, вратата на кръчмата се отвори, както десетина пъти досега, и той пак се скова. Влезе някакъв моряк, загорял, с нашарени с избелели татуировки ръце. Не беше убиец от Гилдията, дошъл да му пререже гърлото и да го гледа как се дави в собствената си кръв.
Все още имаше шанс да избяга, но къде да иде? Беше само въпрос на време. Защо да не прекара последните си мигове с тази чуждестранна напитка… поне докато можеше да си я позволи.
Бръкна в кесията, извади останалите монети и ги изсипа на масата пред себе си.
Шест медни монети. Нямаше да стигнат задълго, но и не му оставаше много време. Какво ще вземе с тях, може би още две бутилки? Това беше достатъчно да се отреже. С малко повече късмет нямаше да се събуди отново и щеше да пропусне неприятното давене в собствената си кръв.
Вратата пак се отвори и той вдигна поглед, но не си направи труда да посегне към меча. Беше му послужил добре срещу Боло и хората му, но вече нямаше да му помогне. Сигурно щеше да се справи, ако убиецът бе сам, но си имаше работа с Гилдията, а там убийците не свършваха. Накрая щяха да му изпратят някой достатъчно добър.