Влезе млад мъж с дървена табла, продаваше миди в оцет.
Мерик издиша продължително. В онзи склад всичко му се струваше съвсем правилно, спомни си за миналите дни и извади меча. Уменията лесно се върнаха: париране, рипост, удар, гард. Движи се с противника, не срещу него. Нападай пръв, бързо, силно.
А после и онази реч… какво точно каза?
— Аз съм овчарят — прошепна под сурдинка.
Що за глупости! По-скоро съм пълен нещастник.
Вдигна пак чашата и пресуши остатъка от гнусния алкохол. Изкриви лице в гримаса — евтин боклук, не влизаше гладко като скъпия алкохол, с който беше свикнал. Но пък вършеше работа, замайваше го. Вече почти не го интересуваше какво ще се случи.
Почти.
— Миди, господине?
Младежът го накара да подскочи, защото се появи сякаш от нищото с таблата си. Мерик подуши мидите и се зачуди кое смърди повече — те или момчето. Вгледа се в бедния асортимент и нищо не събуди апетита му.
— Не, благодаря — рече и забеляза, че момчето хвърля погледи към монетите на масата. Е, защо не? — Искаш ли да спечелиш една?
Момчето го погледна предпазливо, сякаш подозираше номер, но кимна.
Мерик плъзна пет от монетите настрани и остави една в средата на масата.
— Ако я грабнеш преди мен, твоя е. Ако си твърде бавен, аз получавам безплатни миди.
Настъпи кратка пауза, момчето обмисляше предложението. Сигурно виждаше, че Мерик е пиян, и реши, че има шанс, защото кимна рязко и сложи дървената табла на пода.
— Добре — рече Мерик и разкърши пръсти. — Ще броим до…
Преди да започне броенето обаче, ръката на момчето се стрелна и помете монетата от масата.
Мерик се вгледа в празното място и започна да се смее.
Как да спори сега?
— Раздаването на пари ти става навик, Райдър. Вероятно все пак има надежда за теб.
Каира кимна на момчето да си върви и то бързо награби таблата и се отдалечи, преди да са му отнели печалбата. Тя седна срещу Мерик, а той се вгледа в нея за миг: в широките рамене, в изваяното привлекателно лице. Въпреки всичко, въпреки че го обрече на смърт, не можеше да не ѝ се възхити.
— Дошла си да злорадстваш, а? — попита той. Защо иначе ще идва?
— Не ме познаваш особено добре, нали, Мерик?
— Познавам те достатъчно.
Дали? Всъщност изобщо не я беше опознал. Не беше разбрал какъв боец е. Не беше разбрал колко добро е сърцето ѝ. Той беше готов да избяга с парите и да остави онези хора на съдбата им. Беше достатъчно, че ги освободи. За нея обаче не беше достатъчно. Тя им раздаде парите, без да се замисли за последствията. Дълбоко в себе си Мерик знаеше, че така е правилно, но отчаяно искаше да живее и този избор му изглеждаше погрешен.
— Това е остатъкът от състоянието ми — каза той с усмивка и посочи петте медни монети на масата. — Моля, заповядай. Сигурен съм, че някой друг ги заслужава повече. Преди да мръкне, ще съм труп. Така че вземай ги и се разкарай.
— И аз съм в същата опасност като теб, Мерик.
Това го накара да се разсмее с цяло гърло, дълго и с презрение.
— Не говори глупости. Просто се върни в храма си. Ще те приемат, надали ще те оставят на улицата, когато те преследват убийци.
Сега беше ред на Каира да се разсмее.
— Вече се върнах в храма си. И го напуснах завинаги. Така че, Мерик, сега сме заедно в тази каша.
Колкото и да ѝ беше сърдит, задето раздаде парите му, мисълта, че ще е наоколо да го пази, бе привлекателна.
— Какво искаш да кажеш? Как така си го напуснала?
— Нямам работа вече там. Храмът не е онова, за което го мислех.
— Нима? Значи сега си мислиш, че сме сродни души, прокудени сред простолюдието, и можем да разчитаме само един на друг? Ти луда ли си? Ще дойдат да ни убият. Сурови копелета, които не знаят милост. Хора, които ще гледат с удоволствие как страдаме.
— Значи ще се наложи ние да ги убием.
В гласа ѝ имаше стомана, в очите ѝ също. За миг Мерик се порадва на идеята — да ударят Гилдията, преди те да са ударили него. Тази мисъл беше сладка като вино на устните. Но знаеше, че е глупава. Все някога щяха да го хванат. Нямаше начин тази история да завърши добре.
— Ще ни трябва армия — отбеляза той.
— Не — рече Каира. — Гилдията няма армия. Ще ни трябва само помощ от правилните бойци. Бойци, страховити и решителни като самата Гилдия.
— Но няма таки…
Щеше да каже, че никой не е страховит колкото Гилдията. Никой не е така могъщ и безмилостен. Или поне той не познаваше такъв.
Но всъщност…
— Ела с мен — Мерик стана с олюляване и остави петте медни монети на масата. После излезе бързо от кръчмата, следван от Каира.
Тръгна по улиците, като се оглеждаше за убиец сред тълпата. Един удар с нож и с него беше свършено.