Не, не можеше да го позволи, не и сега.
Отпусна се чак когато стигна до Квартала на короната. Чак когато видя дворцовите казарми, започна да диша по-леко.
Гарет седеше до същата масичка и отпиваше чай насред плаца, сякаш нямаше никакви грижи. Един от стражите му докладва за посетителите и той се обърна към Мерик и Каира, които чакаха, стаили дъх.
— Не мислех, че ще те видя така скоро, Райдър — рече капитанът.
— И аз не очаквах да се върна така скоро — каза Мерик и се отпусна на стола срещу него. Каира застана зад гърба му, сякаш на стража. Мерик се надяваше Гарет да се впечатли от това.
Капитанът отпи от порцелановата чашка с изрисуваните сини птици и каза:
— Обмисли ли предложението ми?
Право на въпроса. На Мерик това му хареса.
— Да, мисля, че е време да поема малко отговорност.
Гарет се изхили безрадостно.
— Нямаш проблеми. Крал Каел вече е в Залите на Арлор, убийци се опитват да отнемат живота на принцесата, а хуртите са устремени към града. Стражите ще бъдат свикани за защитата му. Вероятно няма да загубим малко хора. Така че готов ли си да посрещнеш смъртта си, момко?
Това беше по-добрата алтернатива. В Стражата поне щеше да има шанс да оцелее в боя. А срещу Гилдията шансове нямаше никакви.
— Готов съм. Ако ме искаш.
Безрадостната усмивка на Гарет стана искрена.
— Знаеш, че те искам, момче. Дължа го на баща ти. Ами приятелката ти?
Мерик погледна към Каира, която не помръдваше.
— Тя се справя добре и сама. Гарантирам за нея.
Гарет се замисли.
— Сигурен съм, но ще ми трябва нещо повече от твоята дума, млади Мерик. Няма да ти е за пръв път да ме будалкаш, нали?
Мерик трябваше да признае, че е точно така.
— Ами изпробвай я. Залагам на нея срещу всеки от твоите хора. Дори срещу двама от тях.
— Двама? Добре, приемам — Гарет се обърна към двама стражи, които ги гледаха от арката. — Уалдин, Статон! Мечове за тренировка!
Мъжете отидоха за дървените мечове, а Гарет вдигна фината си масичка и я премести от плаца. Хората му се върнаха скоро, като донесоха и меч за Каира.
Мерик ѝ кимна и тя му смигна, когато пое оръжието.
— Започвайте, щом сте готови — рече Гарет и хората му заеха защитни позиции. Каира стоеше и чакаше атаката им. — Уолдин и Статон са от най-добрите ми хора — прошепна Гарет на Мерик. — Това ще са лесни пари, момче.
— О, да, лесни пари ще са — отвърна Мерик.
Нямаш представа колко си прав.
Четиридесет и девет
Раг вече не си усещаше краката. Обикаля цял ден и цяла нощ, но улиците ѝ изглеждаха едни и същи, всички складове си приличаха — тухлени, с плочи по покривите и дървени врати. Сякаш се въртеше в кръг.
Когато избяга от казармата на Зелените куртки, нямаше търпение да се върне при онзи тип от Гилдията и да му покаже какво му носи. Сега искаше само да се отърве от него, в случай че Зелените куртки я заловят.
Беше твърде упорита, за да я изхвърли. Не беше минала през всичко това, за да се откаже толкова лесно. Щеше да стиска проклетата глава, докато не намери мястото или докато Зелените куртки я хванат, и толкова.
Тя беше добра в прикриването — оставаше незабележима. Спокойно можеше да влезе в двореца на крал Каел с гниещата глава вместо шапка и никой нямаше да забележи. Затова броденето по улиците с вързоп под мишница не беше проблем. За пръв път от доста време беше доволна, че никой не ѝ обръща внимание.
Вече бе готова да седне и да се предаде. Минаваше по някаква пуста улица сигурно за хиляден път, но забеляза, че една от огромните дървени врати е открехната.
Огледа улицата, да, беше ѝ позната. Но вече се здрачаваше и дори да бе открила мястото, дали щеше да завари някого вътре?
Имаше само един начин да разбере.
Надникна в мрака. Виждаше само на две-три стъпки напред, но отвътре се чу нещо като бръмчене, сякаш най-голямата котка на света мъркаше в съня си.
Нямаше време за колебания. Ако щеше да взема каквото иска, ако щеше да взема каквото ѝ се полага заради всичката болка, тормоз и кръв, трябваше да влезе решително.
Отвори вратата и тя запротестира шумно на ръждясалите си панти, а светлината нахлу в склада и по прашния дървен под.
По него имаше петна от кръв и следи от влачене.
Това беше мястото.
Раг пристъпи вътре, като следваше хъркането, докато не откри човека. Лежеше по гръб, кръстосал ръце над огромния си корем. Единият му крак висеше от старата дървена касетка. Не си го спомняше от предишния път, но реши да рискува. Трябваше да е човек на Гилдията. Иначе защо щеше да е тук? Не приличаше на случаен бездомник — дрехите му бяха твърде чисти и явно се хранеше добре.