Не, най-страшна беше Гилдията.
Техен човек винаги обикаляше наоколо, набелязваше най-добрите мишени и даваше знак на своите хора, за да знаят коя е целта. Бяха организирани, дисциплинирани и затова обираха най-богатата плячка. Ако Раг им се изпречеше на пътя и разсееше обирджия или пък привлечеше нежелано внимание, щеше да ѝ се наложи не просто да се крие — щеше да има късмет, ако не ѝ извадят очите. После щеше да живее из дупките около пристанището или дори по-лошо, при Саловете, където щеше да проси заедно с останалите сакати. И то ако имаше късмет. Ако нямаше, щяха да я дадат на най-долните отрепки, които да я третират като животно, докато някой не сложи край на краткия ѝ живот. Беше виждала това да се случва и бе решена да избегне подобна съдба. Да, Гилдията контролираше пазара и кражбите тук без тяхно знание бяха много, много опасни.
Но все пак трябваше да се яде, а Раг беше ужасно гладна.
Ароматът от сергията за хляб на Гунта я привличаше така, сякаш дебелият пекар лично я беше поканил да си вземе един от неговите бухнали златисти самуни. Вече беше крала от него, и то не веднъж, и той вероятно щеше да е нащрек, но Раг имаше талант да остава незабелязана. За някои деца, деца с родители, които им купуват храна и дрехи и им дават покрив над главата, липсата на внимание сигурно щеше да е проблем. Не и за Раг. Дарбата ѝ да не го привлича ѝ беше от голяма полза.
В другия край на пазара един съгледвач на Гидията тъкмо набелязваше жертва за своя джебчия, така че тук нямаше да има проблеми. Тримата младежи от Зелените куртки се смееха и се закачаха с две добре облечени момичета, които определено бяха от по-добър сой, така че и тук не се очакваха изненади.
Дебелият Гунта говореше с две също толкова дебели жени, които май имаха нужда да пропуснат няколко хранения. Изобщо пекарят сякаш я молеше да го отърве от стоката му.
Раг тръгна натам съвсем небрежно. Влезе в крачка с един търговец, като се прикри зад него и за миг дори се зачуди дали да не му отреже кесията, но знаеше, че не си струва. Гилдията не се интересуваше от самуни, но кесиите бяха друга работа.
Щом търговецът стигна до сергията на Гунта, Раг спря и го остави да я задмине, без да вдига очи и без да поглежда към целта си, в случай че пекарят се озърне и я види или пък двете дебели дами я забележат. Ако не гледаш някого, и той не те поглежда, дори не те забелязва. Сега беше вече до самата сергия и протягаше ръка към един хубав, хрупкав самун. Нищо работа бе да го докопа и той се озова в ръката ѝ, без никой да забележи; не толкова бързо, че да привлече внимание, но и не ѝ отне цял ден. Тъкмо отвори палтото си и самунът потегли към укритието си, когато някой се блъсна в нея. Раг се препъна, хлябът се изплъзна от ръката ѝ, отскочи по паветата точно пред сергията и коричката се напука като строшено огледало.
— Ой! — изписка Гунта, дамите бяха забравени и лицето му се разкриви от гняв. — Ах ти, малко копеленце! Ела тук!
Раг нямаше нужда от подкана да хукне през тълпата, но преди да направи и крачка, някой я сграбчи за яката на палтото. Тя се забори, но напразно — нямаше измъкване. Озърна се назад с надеждата, че не е някой от Зелените куртки, и ужасена, че може да е някой от Гилдията, но се оказа най-обикновен човек, тръгнал по своите си дела.
Тя се замята и заизвива, но Гунта вече заобикаляше сергията си с почервеняла физиономия. Чакаше я здрав пердах.
Раг се отпусна, преви колене и се измъкна от палтото точно преди Гунта да я докопа. После се затича през тълпата сред цялата гюрултия. Носеше това палто от години и с мъка се лиши от него, но по-добре така, отколкото да се лиши от няколко пръста.
Гунта търчеше след нея, крещеше и вдигна на крака целия пазар, но Раг бе така съсредоточена в бягството си, че мислеше само как да стигне до най-близката уличка и да изчезне.
Преди да го стори обаче, видя една фигура да приближава бързо и целеустремено към нея през тълпата. Зелена куртка — млад и ревностен, не като останалите, и определено в по-добра форма от Гунта. Имаше решителния поглед на човек, който иска да се докаже, и явно залавянето на Раг беше начин да го стори.
Пазейки равновесие с ръка, тя рязко сви встрани към една от тесните улички, които извеждаха от пазара. Босите ѝ крака тъпчеха бързо мръсотията по земята, но Зелената куртка продължаваше преследването, шлемът му дрънчеше, а лъкът плющеше на гърба му. Раг търчеше по тесния лабиринт на уличките с лекота, но преследвачът ѝ скъсяваше дистанцията. Тя се сети за ножа си — ако го извадеше, войникът можеше да реши, че не си струва да го намушкат, — но пък не беше го използвала от години. Всъщност не искаше да го използва. Помнеше как Гюс Джебчията го изтръгна от ръката ѝ и остави резка на бузата ѝ. След този случай не посмя да го извади отново.