— Не можем да сме сигурни — рече Лусен Калвор, острите му черти изглеждаха по-властни от обикновено. — Хуртите може да плячкосват севера, но ги води елхарим. Народът на Ривърлендс е цивилизован. С тях може да се преговаря. Този Амон Туга няма да изпепели Свободните държави само за да ги гледа как горят. Явно е, че иска нещо повече от това да изравни града със земята.
— Ами ако го надценявате? — попита Гелредида. — Ако сте твърде големи оптимисти относно мотивите му? Тогава какво ще стане?
— Решението е взето — каза Кранок. — Не можем да направим друго.
Гелредида стисна юмруци.
— Не можете или не искате? Вие сте глупаци! Слепи глупаци! — изрева тя, а Уейлиън едва не отстъпи назад от силата на гнева ѝ.
Никой от архигосподарите не посмя да отговори на това.
Магистрата се обърна и ги остави да седят на амвоните си. Уейлиън побърза да я последна. Чуваше я как мърмори и проклина дори докато рицарите сваляха гривните от китките ѝ и тя пое по коридорите на Кулата.
Той имаше много въпроси, особено за Портата на Бакхаус и Сладката мор. Каква връзка имаше между тях? Но не посмя да пита, беше ясно, че магистрата не е в настроение за разговори.
Когато Гелредида стигна до стълбището към личните си покои, Уейлиън спря. Това беше нейното светилище. Явно искаше да остане насаме с мислите си.
— Идвай, Грим! — нареди тя и тръгна по витата стълба.
Той я последва с трепет. Тя беше влизала в неговата стая, а ето че сега той щеше да влезе в нейната. Нагазваше в непроучени води и предполагаше, че морето ще е бурно.
Не беше сигурен какво е очаквал да види, но определено не и гола, аскетична стая. Когато дойде в Кулата, имаше много слухове за това, което Червената вещица крие в покоите си. Твърдяха, че по мертеците се крият хомункули и други същества, които дразнят затворените в клетки демони по стените. Казваха, че в казаните ѝ денонощно врат отвари, които после тя изливала в безброй мускали и криела по покритите с паяжини лавици.
Истината се оказа съвсем различна.
Стаята на Гелредида беше голяма и просторна, осветявана от един-единствен кръгъл прозорец. Мебелите бяха от светло дърво, най-вероятно бряст, а не от мрачния тъмен дъб като в останалата част на Кулата. Във въздуха се носеше приятната миризма на лавандула.
Уейлиън нямаше много време да се наслади на подредбата, защото Гелредида грабна парче пергамент от една лавица и седна зад писалището си. Взе перото и започна да пише нещо, като не спираше да мърмори думи от рода на „идиоти“ и „късогледи глупаци“. Уейлиън не виждаше какво пише, но се възхити на деликатния ѝ почерк. За пръв път забеляза, че магистрата носи ръкавици в същия цвят като робата и сметна това за странно. Не я беше виждал с ръкавици.
— Можеш ли да яздиш, Уейлиън? — попита тя, без да откъсва поглед от пергамента.
— Ами…
— Можеш или не можеш?
Бе дошъл на кон от Анкаверн, но му беше за пръв път и бе едно от най-неприятните изживявания в краткия му живот.
— Мога, магистра.
— Добре. Намери си подходяща дреха, чака те дълъг път.
— Къде ще ходим, магистра?
— Казах, че теб те чака дълъг път. Аз имам работа тук.
Гелредида довърши писмото със замах, стана и се приближи до една висока лавица. Приклекна и плъзна ръце по долния рафт, докато едно тайно отделение не се отвори с тихо щракване. Вътре имаше восък и печат. Тя нагря края на пръчка черен восък на дебелата бяла свещ, която гореше на писалището.
— Завий писмото — нареди на Уейлиън и той нави пергамента възможно най-стегнато.
Тя капна восък върху него и го натисна с бронзовия печат.
После погледна мрачно Уейлиън. Нямаше упрек в очите ѝ, те гледаха строго, но без гняв.
— Ще отнесеш това в Силвъруол. Там има малка академия, предимно за писари и занаятчии. Ще намериш преподавател на име Крозиус Боуи. Покажи му това — тя размаха запечатания пергамент. — Той ще ти обясни къде да идеш после.
Уейлиън погледна писмото, после восъчния печат — изображение на излитащ дракон с вдигната за атака глава.
— Магистра, не разбирам.
— Градът има нужда от помощ, Уейлиън. Ти ще отнесеш нашата настойчива молба за помощ на единствените хора, които могат да ни я окажат.
— Ами ако не дойдат?
Тя се усмихна и извърна очи към едничкия си кръгъл прозорец.
— Ще дойдат, Уейлиън. Те винаги идват. Е, готов ли си за дългото пътуване?
— Да, магистра.
Не, не беше готов. Беше изплашен и се чувстваше безполезен и напълно неподготвен.
Но вероятно само времето щеше да покаже колко точно неподготвен е.