Петдесет и едно
В историята на Стийлхейвън имаше сто двадесет и шест коронации. Гувернантката Нордейн бе преподавала на Джанеса за най-значимите крале и кралици от миналото, още от дните на кралете мечоносци, когато тевтонците представлявали няколко враждуващи помежду си племена, чак до основаването на Свободните държави. Разбира се, преди баща ѝ да обедини провинциите и градовете-държави в една нация, пак бе имало войни и претенденти за тевтонския трон, но Стийлхейвън не беше оставал без управляващ монарх — крал или кралица, които да властват над града и неговите хора.
Сега беше ред на Джанеса. Скоро щеше да стане кралица на Стийлхейвън и на Свободните държави, но точно в момента искаше само да спре да трепери.
Носеше разкошна рокля. Гувернантката ѝ ѝ помогна да избере материите, по една от всяка провинция — сатен от Браега, дантела от Стилморн, лен от Анкаверн и кожи от Валдор. В плата бяха пришити и брошки от всеки град-държава — медни гривни по ръкавите, желязо на кръста, сребърни листа по полите и стоманени вериги по деколтето. Въпреки тази мешавица от цветове и материи роклята беше много красива.
Нордейн се занимаваше с подгъва вече за десети път. Джанеса предполагаше, че е по-скоро от нерви, отколкото от прецизност. След толкова усилия подгъвът или трябваше вече да е оправен, или не подлежеше на оправяне.
— Достатъчно — рече Джанеса и веднага съжали, че заговори, защото се наложи да затвори веднага уста, за да потисне жлъчката, която се надигаше в гърлото ѝ.
Нордейн остави роклята и отстъпи назад. Джанеса видя сълзи в очите ѝ и съжали отново. Беше се държала зле с тази жена, която ѝ беше като майка, учеше я на етикет и се опитваше да я образова в традициите на държавата. Сега тези уроци бяха приключили и Нордейн не можеше да я научи на нищо повече. Джанеса трябваше вече сама да учи уроците си и сама да прави своите грешки.
Тя хвана Нордейн за ръката и се вгледаха една в друга. Гувернантката понечи да заговори, но само изхлипа. Преди Джанеса да я успокои, Одака влезе във вестибюла.
Не носеше някоя от робите, с които беше свикнала да го вижда. Сега беше с каменносива броня, стиснал шлема в сгъвката на лакътя си, а на колана му висеше извит меч.
— Ваше Височество — каза той с мрачно, но все така неразгадаемо изражение. — Те са готови.
Джанеса кимна и погледна за последно гувернантката, преди да тръгне към вратата. Двама от Стражата я чакаха, а самият Гарет стоеше до арката към огромната зала. Той ѝ се усмихна окуражително, когато тя излезе от преддверието, но това не я успокои.
Щом пристъпи в Залата на кралете, рицарите я обградиха. Последния път, когато влезе тук, залата беше празна, а сега бе изпълнена с големците на Свободните държави.
Джанеса видя как всички погледи се извръщат към нея, докато вървеше през тълпата. Херцог Гуидо Крийлер от Анкаверн ѝ се поклони пръв. Синът му Бартоломео го нямаше, явно не се интересуваше от коронацията, след като принцесата бе обявила, че не се нуждае от съпруг.
Младият лорд Кадран от Браега ѝ се усмихна невинно, обграден от лелите си. Наричаха ги Черните рози: ято надменни жени, които ламтяха за властта на момчето и го задушаваха с неискрената си обич.
Тук бяха и лорд-губернаторите Тиран и Аргус от Силвъруол и Копъргейт. Стояха един до друг, както бяха съседни и градовете им, но без съмнение използваха този изключителен случай да плетат заговорите си и да подклаждат алчността си.
Ето ги и баронеса Изабел и нейния син Леон. Разбира се, те се поклониха с безразличие, но Леон не успя да скрие презрителната си усмивка. Явно Магрида не приемаха добре отхвърлянето.
Джанеса впи поглед напред, без да забелязва никого. Гарет водеше и тя бе обградена от своите стражи, но не се чувстваше напълно в безопасност. Беше някак на показ пред погледите на непознати и роб на събития, които не можеше да контролира. Всичко, което бе жадувала да избегне, сега ѝ предстоеше и нямаше връщане назад. В ума ѝ за миг се появи лицето на Река, това нашарено с белези лице, но тя бързо го прогони. Ако мислеше за него, за живота, който си бяха обещали и никога нямаше да имат, сигурно щеше да се разплаче. Мнозина от събралите се тук щяха да се зарадват на сълзите ѝ, а тя нямаше да им достави това удоволствие.
До каменния трон стояха Върховният абат и майката игуменка — светите представители на Арлор и Ворена. Те щяха да водят церемонията. Те щяха да я коронясат за кралица и защитник на вярата.
Когато доближи трона, стражите пред нея спряха, обърнаха се един към друг и създадоха коридор от стомана, през който да премине. Джанеса спря. Знаеше, че мине ли през почетната стража, няма да има връщане назад: ще трябва да забрави миналото и любовта си. От този ден нататък щеше да милее единствено за Свободните държави и техния народ.