Градът се беше събрал и за да оплаче баща ѝ, хората прииждаха на вълни за погребението. Но онази тълпа беше нищо в сравнение с множеството, което я очакваше сега.
Одака отвори вратите на предния балкон на двореца, от който се разкриваше гледка към земите около Скайхелм и Квартала на короната. Те се бяха събрали пред огромните стоманени врати — богати и бедни, просяци и търговци, войници и слуги.
Всички бяха дошли, за да я видят с короната.
И когато тя се появи, те я забелязаха дори от толкова далече. Радостни викове се надигнаха над града, обгърнаха го в прегръдката си и я изпълниха с гордост и усещане за цел.
Когато оглушителните викове отекнаха над цял Стийлхейвън, Джанеса Мастрагал, кралица на Стийлхейвън и на Свободните държави, се надяваше Амон Туга да ги чува.
Щом идваше в града ѝ, за да убива, нека знаеше какво го чака.
Епилог
Градът гореше.
Азреал нямаше представа какво е било, преди пламъците да се надигнат и да заближат сградите с неутолимата си жажда. Беше доволен, че дойде достатъчно късно, за да не чуе виковете на невинните, които бяха бити, насилвани и посичани… в реда, предпочитан от хуртите.
Той гледаше със златните си очи как диваците танцуват на светлината на огньовете. Не им завиждаше за удоволствията, защото те живееха кратко, но нямаше да стои и да гледа, и определено нямаше да се присъедини към тях.
За разлика от Енделион, неговата сестра, която служеше на господаря им.
Тя вероятно беше долу и задоволяваше жаждата си за жестокост и другата си похот. Мисълта за това развесели Азреал, но го накара и да ѝ завиди. Чудеше се дали господарят им би погледнал на него с добро око, ако решеше да задоволява своите желания така често и с такава необузданост. Съмняваше се, но Енделион беше много красива и бе трудно да ѝ се откаже нещо, както бе установил при твърде много случаи.
Тръгна невидим през лагера. Покрай горящите огньове, покрай грубите палатки, покрай знамена и флагове, отнети от врага, които сега се вееха злощастно — изпокъсани и с почернели символи на народ, който бе на ръба на унищожението.
Тевтонците щяха да направят добре, ако се предадат сега и се спасят от неизбежното, но Азреал знаеше, че няма да го сторят. Щяха да се бият до последно и да се жертват ненужно, както правеха всички нации. Още от дните на първите велики завоеватели винаги се намираше кой да се изправи срещу тях, понякога победно, но често пагубно.
Азреал не се съмняваше, че Свободните държави ги чака гибел.
Докато вървеше покрай тези чужденци на тази чужда земя, той изпита копнеж по дома. Ривърлендс беше на седмици път на север, хиляди левги изпепелена земя го деляха от зелените му полета и реки. Мисълта за това пътуване го изпълваше с ужас, но би го изминал и с боси крака, ако господарят му пожелаеше. Амон Туга обаче имаше други намерения и Азреал се зачуди дали някога ще види красивата си родина.
В центъра на лагера беше опъната шатрата на Амон Туга. По нея нямаше украси, беше от дърво и животински кожи, без знамена или флагове на феодали. Господарят на Азреал нямаше феодали. Принцът изгнаник следваше само един закон — своя. В битка влизаше единствено със знамената, които бе отнел от победените, които беше спечелил с кръв и стомана.
Шатрата, разбира се, се охраняваше, макар че господарят му не се нуждаеше от охрана. Въпреки стражите Азреал се плъзна вътре безшумно и незабелязано.
Посрещна го приятна топлина. Господарят му беше събрал своите съветници. Горяха мангали и жълтото им сияние хвърляше сенки из огромната шатра, убежища за онези, които не искат да бъдат видени.
А Азреал рядко искаше да бъде видян.
Спря за миг и огледа събралите се. Принцът елхарим седеше на дървения си престол, изваян от троновете на победените вождове. Имаше девет хуртски племена, които бяха в постоянна вражда помежду си, докато не се появи Амон Туга. Той ги обедини — с кръв и касапница, предизвика техните господари и военачалници в смъртоносна битка и ги победи — всичките. Оцелелите сега стояха до него. Волкан Бруди, огромен брадат дивак. Брулмак Тар, мъж, който беше обезобразил сам тялото си така ужасно, че едва ли нова рана би го загрозила повече. Стиргор Грамадата — тъмен, страховит и смъртоносен, невероятен боец, който почти можеше да се мери с Амон Тута… почти.
От другите шестима военачалници бяха останали само почернели кости и пепел, а племената им бяха погълнати от огромната армия. Армия, която сега се отправяше победоносно на юг.
В краката на принца седяха две огромни бойни хрътки, дар от новото му племе — свирепи зверове, предани на господаря си, както беше предан и самият Азреал. Те щяха да се бият и да умрат за него, нападаха с чудовищна сила и воинска хитрост.