Раг осъзна, че няма да избяга на войника, затова трябваше да изчезне. Взе един завой и подскочи, босото ѝ стъпало се приземи на тесния перваз на прозорец и я оттласна нагоре. Тя се хвана за трегера и се издърпа. След миг-два Зелената куртка се появи на завоя, като разплискваше локвите и дишаше тежко. Не я видя никъде, спря, изкрещя проклятие и се плесна от яд по бедрото. През цялото време тя го гледаше отгоре, притаила дъх, но той явно не беше от най-умните и не му хрумна да вдигне очи.
Когато мъжът си тръгна, Раг слезе от перваза — без храна и без палто. Общо взето, денят се оказа не особено добър, но още не беше свършил — щеше да изскочи нещо друго.
Беше опасно да се връща на пазара, затова се насочи към улица „Слип“, където обикновено нощуваше. Тази улица беше в края на Доковете, не най-мизерното място в квартала, но определено по-лошо от всичко при Източната порта. Беше претъпкана с пияници, които търсят забавления. Освен пивници, тук в почти всяка втора къща имаше уличници. Раг би се чувствала неудобно, дори уязвима, ако не беше израснала на тази улица; повечето момичета и момчета от занаята я знаеха, но не ѝ обръщаха внимание. Все пак това беше нейният талант.
Тя изкачи разнебитените стълби по страничната стена на хана Мълчаливия бик, а мръсните ѝ ходила стъпваха леко по напуканото и потрошено дърво. Цялата конструкция проскърцваше под нея, но издържа. Не би издържала обаче мъж и щеше да настане страшно скрибуцане. Стълбата им служеше като способ за ранно предупреждение и благодарение на нея Раг оцеляваше на тази мръсна и опасна улица. Тя и приятелите ѝ.
Мина покрай третия етаж и стигна до покрива, където, както винаги, я чакаше Тиджи. Големите му тъжни очи се взираха с надежда от мръсното дундесто лице.
— Не нося нищо, приятел — каза Раг и мина покрай него към разнебитената колиба, стъкмена на покрива на хана.
— Къде ти е палтото? — попита Тиджи.
— Трябваше да го зарежа, но не се тревожи, ще си намеря друго, преди да хване студ.
Тя се провря през вратата на колибата и влезе вътре. Огънят от предишната нощ бе изтлял в жарава, която димеше вяло от ръждясалия стар щит, който използваха за огнище. На нара до стената отсреща седяха Мигс и Чирпи, достатъчно близо, за да се прегърнат, както винаги.
— Добре ли си, Раг? — попита Чирпи с обичайната си усмивка. Мигс си мълчеше и надничаше изпод дългия бретон, който стигаше почти до носа му.
— Дам — отвърна Раг, но не беше добре. Още един неуспешен ден на пазара означаваше, че ги чака поредната гладна нощ. Можеше само да се надява, че Фендер ще донесе нещо по-късно — ако изобщо реши да се появи.
Тиджи пропълзя в колибата, седна до нея и облегна глава на ръката ѝ. Тя го прегърна и се загледа в града през цепнатините в стената.
Долу, от улиците около хана, се чуваха гласовете на момичетата, сладки гласове, пълни със съблазън и обещания. Раг изпита едновременно отвращение и завист. Презираше ги, че продават телата си толкова лесно, че се съсипват за няколко монети, но знаеше, че го правят, за да оцелеят; ако имаха друг избор, щяха да го последват. И им завиждаше — завиждаше, защото се беше родила толкова грозна, толкова тромава и неугледна. Нямаше начин да изкарва пари на улицата, дори да се унизеше дотам, че да опита. Не че би го направила.
В неясното минало майката на Раг беше уличница — и то красива. Тогава живееха в стая. Не беше голяма и не бе особено чиста, но имаха покрив и стени и беше топло. Имаха и храна на масата, а от Раг се искаше само да изчезне, докато майка ѝ си върши работата. Тогава я наричаха Мораг, Мораг Раунзи; истинско име за истинско момиче. Всичко се промени, когато майка ѝ срещна мъжа от Силвъруол. Той носеше модни дрехи, ухаеше хубаво и пръскаше пари като важен човек. Майка ѝ ѝ каза, че заминава с него за Силвъруол, за да бъдат заедно, но скоро ще се върне за нея. Ще идат заедно в Силвъруол, за да живеят с модното конте в модната му къща.
Раг остана в стаята с дни — не си спомняше колко. По някое време дойде хазяинът да я изхвърли; тя нямаше и петак, а той изобщо не се интересуваше къде е майка ѝ. Раг обикаля около сградата със седмици, все чакаше и молеше за остатъци, продаваше и малкото си вещи за храна. Мина още време, преди да осъзнае, че майка ѝ няма да се върне за нея.
И така се превърна в Раг, крадла и просякиня. Беше научила трудни уроци — кои са ти приятели, кои — не са, къде да ходиш и къде — не, от кого да крадеш, кого да избягваш, — а сега си имаше дори своя група. Все сирачета, които не бяха особено изкусни в кражбите, ако не броим Фендер, разбира се, но пък бяха нейните хора, обичаха се по свой начин. Чувстваше ги като семейство и беше готова да стори всичко за тях.