Внезапен шум я накара да подскочи и Тиджи изписка, защото падна настрани, а Чирпи и Мигс се вкопчиха още по-здраво един в друг.
Раг отиде до вратата и погледна навън. Заля я облекчение, когато видя Маркъс да върви по покрива. Той ѝ помаха и се усмихна.
Маркъс влезе в колибата с жизнерадостно „Здрасти“, седна на малката купчина дърва и се огледа, сякаш беше един от тях, сякаш си беше у дома. А за всеки, дори с едно око, беше очевидно, че не е така. Първо на първо, момчето беше чисто… е, поне по-чисто от бездомните деца, сред които седеше. По дрехите му нямаше дупки и бяха прани наскоро, ръцете му не чернееха от мръсотия и ноктите бяха чисти, защото не ровеше из боклука за храна. Той ги навестяваше от седмици и Раг не смяташе, че ще им навреди. Не беше сирак. Живееше с баща си в Търговския квартал, но Раг го беше виждала да кръстосва улиците тъжен и самотен като изгубено пале. Разбира се, беше го взела под крилото си — да, точно така, — но той не крадеше и не просеше. Вярно, нямаше полза от него, но и не им вредеше, каква опасност можеше да има?
— Добре ли си? — попита Раг, защото Маркъс не заговори.
Той сви рамене.
— Както винаги.
Раг не го беше питала и той не ѝ бе разказвал, но тя се досещаше, че баща му е гадняр и затова той броди по улиците далеч от дома и се мотае с бездомниците. Това обаче не ѝ влизаше в работата. Всеки си има проблеми.
— Май ще е студено тази нощ — каза Чирпи. — Няма да е зле да разпалим огъня.
— Не говори глупости — отвърна Тиджи. — Не е застудявало от векове. Да запазим дървата за друга нощ.
Раг се усмихна на разсъдливостта му. За годините си той носеше доста масивна глава на крехките си рамене. Може би беше достатъчно умен, за да се отърве от този скапан живот, когато порасне.
— Ще видим — рече Раг. — Може да идва буря. — Тя кимна към дупките от липсващи летви по северната стена на колибата. Виждаше се как на хоризонта се събират тъмни облаци, страховита чернота заплашваше да погълне чистото небе.
— Ама какво е това, сбирка на мамчета?
Раг се стресна от гласа, но се отпусна, щом видя високата фигура на прага.
Фендер пропълзя вътре, гъвкавите му мускулести крайници се движеха с котешка грация из тясната колиба.
— Какво става? Физиономията ти е увиснала като оная работа на магарето — той се настани сред тях, а Мигс и Чирпи се сбутаха, за да му направят място. — Явно си имала тежък работен ден, Раг? Къде ти е палтото?
— Дадох го на майка ти — отвърна тя. — Каза, че много мръзнела, докато смуче пишки нощем.
Фендер се ухили. Той не познаваше нито майка си, нито баща си, така че не се обиди.
— Е, хубаво е, че поне един от нас е свършил нещо, нали? — бръкна в джоба на палтото си и извади миниатюрна бронзова ваза. По-малките момчета я зяпнаха очаровани и личицата им се озариха от тази смайваща проява на богатство.
Фендер хвърли вазата на Тиджи.
— Върви да я занесеш долу на Борис. И не се оставяй копелето да те измами.
Тиджи нямаше нужда от подкана и изхвърча от колибата така бързо, че Раг едва го проследи с поглед. Може би все пак щяха да ядат тази вечер. Борис, съдържателят на Мълчаливия бик, не възразяваше да живеят на покрива му, стига да го снабдяваха с по някоя дрънкулка. Дори им даваше храна и малко грог, ако плячката си я биваше.
— Тоя какво прави тук? — попита внезапно Фендер, като гледаше кръвнишки Маркъс.
— Нищо не прави — отвърна веднага Раг, но знаеше, че няма да го укроти — той мразеше Маркъс. Чисто и просто ревност, а Фендер можеше да е много гаден понякога. Маркъс обаче понасяше плесниците и обидите му и винаги се връщаше за още.
— Стига толкова — рече Фендер и се изправи. Беше привел глава под ниския покрив на колибата, но пак се извисяваше над всички. — Ако ще остава, нека си плаща като другите.
— Седни, Фен…
— Майната ти, Раг. Говоря сериозно. Разкарай се, богаташче, и не се връщай, ако не носиш нещо ценно. Всички се трепем за хляба. Време е и ти да се включиш.
Маркъс беше тръгнал към вратата, явно изплашен от Фендер и предизвикателството му, но сега вирна непокорно брадичка и Раг почувства гордост.
— Добре, ще го направя — рече той тихо и хукна по покрива.
— Нямаше нужда от това, той е един от нас — рече Раг.
— Как не! Има си семейство. Не сме му притрябвали. Като дойде зимата, като започнат студът и гладът, дали ще се сети за нас? Да видим колко пъти ще се появи тогава.
Раг не отговори. Искаше да прати Фендер по дяволите, да му каже, че Маркъс е един от тях и тя му вярва, но не можеше — защото знаеше, че Фендер е прав и когато настъпят още по-тежки времена, няма да видят повече Маркъс.