Пет
Песента на стоманата не беше благозвучна. Кънтеше безредна и гръмка, кована с мускули, пот и прах. Нобул Джакс я изпълняваше като артист, работеше с наковалнята както музикант с лъка си — мощните му удари бяха съвършени, прецизни. Внушителната му фигура отмерваше ритъма, чукът се стоварваше върху нажежената до бяло стомана, тя пръскаше искри за миг и изпълваше ковачницата с реквием, достоен за оркестър.
В мрака гореше яростен огън, остриета стърчаха като спици на колела, готови да бъдат изковани или угасени във вода, готови да запеят като струни на арфа. Наблизо беше точилото, чийто глас се извисяваше и пищеше със съвършен фалцет.
За Нобул това не беше просто занаят, не беше просто прехрана. Когато работеше, той забравяше в какво се е превърнал животът му — съществуваше само песента, музиката на труда му, и тя го помиташе от света на кошмари и печал. Щом затвореше вратата зад себе си, той се чувстваше в безопасност, дълбоко в светилището на своя шумен, мръсен, честен занаят.
Но вратата не можеше да остане затворена вечно.
Отвори се и слънчевата светлина нахлу, за да освети ковачницата и да оскверни светостта ѝ. Нобул спря, вдигнал чука, сякаш с отварянето на вратата магията на песента изчезна. Влязоха двама мъже, едри, плещести мъже. Бяха по-високи от Нобул, с дебели вратове и бръснати глави, но не бяха стройни като него, не бяха корави, не бяха с железни жили. Все пак той остави внимателно чука и пъхна с кожената ръкавица сияещата стомана обратно в огъня.
Единият мъж тръгна напред, а другият затвори вратата и заглуши глъчката от улицата. Първият се усмихваше уверено, изкривил леко глава настрани.
— Здравей отново, Нобул — каза той с дълбок, арогантен глас. — Нали си наясно с упражнението?
Нобул не отговори, нямаше и нужда. Тръгна към дъното на ковачницата, към тезгяха до стената. По него бяха пръснати дръжки на мечове и глави за ефеси — от украсени и излети от бронз или сребро, до съвсем прости — от полирано желязо или от друг метал. Всички обаче бяха с най-добро качество. Нобул никога не правеше некачествено оръжие. Беше майстор: изделията му — и скъпи, и евтини, — бяха изработени прецизно.
Страничен човек би решил, че на тезгяха цари безпорядък, но Нобул знаеше, че всичко си е на мястото. Посегна към малка кожена кесия, завързана с шнурче, и без да продума, прекоси обратно ковачницата и я сложи в дланта на едрия мъж. Той се ухили, претегли я в ръката си и прецени съдържанието ѝ, преди да развърже шнура и да погледне вътре.
— Струва ми се лекичка. Да ги броя ли?
— Точно са — отвърна Нобул. В гласа му нямаше страх. Тези мъже не го плашеха така, както плашеха другите. Нобул беше прекалено горд, за да се плаши. Беше преминал през твърде много, за да се страхува от тях. Въпреки размерите им. Въпреки репутацията им.
— Сигурен съм — рече мъжът и се усмихна, след това завърза кесията и я пъхна в дрехата си. — Как върви работата? Добре, обзалагам се. Сигурно имаш повече поръчки, отколкото можеш да поемеш, нали наближава война.
— Работата върви добре — отвърна Нобул.
— Стига, Нобул. Повече от добре е, и двамата го знаем. Гилдията е наясно с тези неща. Ние винаги наблюдаваме, дори когато не ни виждаш. Сега много се търсят оръжия и брони за войниците на бойното поле, особено от такъв… талантлив ковач. Човек с твоите способности има нужда от защита, има нужда от грижи. Никога не знаеш кога на вратата ти ще почука агент на хуртите, за да ти навреди и да провали подготовката за войната. Затова през идните месеци ще се грижим специално за теб. А допълнителните грижи изискват допълнителна премия.
Нобул не отговори, нямаше смисъл. Плащаше си, за да го оставят на мира, а не за да се грижат за него.
Едрият мъж кимна и се обърна. Приятелят му отвори вратата и пак пусна вътре шумотевицата.
— Ще се виждаме — каза другият и се ухили. После си тръгнаха и затръшнаха вратата.
Нобул стисна юмруци от безсилие и гняв. Беше получил голяма поръчка от Короната, но работеше сам и не можеше да си позволи помощник. Синът му беше твърде млад, за да помага в ковачницата, но той и без това не искаше този занаят за момчето си. Това бе тежка, мръсна работа за корави мъже, а Маркъс не беше такъв. Нобул даде всичко от себе си, за да го отгледа, но отношенията им никак не вървяха. Последното, което искаше за него, бе да работи в ковачницата и така да разшири още повече пропастта помежду им.
И все пак имаше ли избор? Ако не трябваше да връща заем и да плаща за „грижите“ на Гилдията, може би щеше да се справи. Но сега, когато искаха още пари, как щеше да плаща за покрива и храната си, да не говорим за Маркъс?