— Почти пристигнахме, приятелю от Изтока.
Гласът беше плътен и го откъсна от мислите му. Думите бяха изречени на рядък северен диалект на тевтонския, но Масум разпозна езика и интонацията, сякаш му бяха родни. Беше ненадминат познавач на западните езици. Все пак това бе една от причините да изберат точно него за тази задача.
— Да, така е — каза той и се обърна с усмивка към помощник-капитана, чиято плешива глава лъщеше на следобедното слънце. — Пътуването беше тъй приятно, жалко, че свършва така скоро.
Помощник-капитанът му смигна заговорнически — на всички беше станало ясно, че за Масум пътуването е било ужасно от началото до края.
— Работа ли имаш в Стийлхейвън, чужденецо?
Масум усети как кожата на тила му настръхва, но сърдечната му усмивка дори не потрепна. Това беше съвсем невинен въпрос, само да се завърже разговор, така че бе глупаво да рискува и да разкрие истината, особено сега, така близо до брега, където можеше да потъне в лабиринта от улички и да се отърве от всички любопитни.
— Да — отвърна той. — Аз съм гостуващ търговец. Продавам подправки. Разбрах, че в Стийлхейвън търговията процъфтява и човек може да получи добра цена.
Помощник-капитанът се ухили широко.
— Добра цена, казваш? Ами тогава внимавай къде търгуваш, пътнико. Да не получиш нещо, за което не си се пазарил. В Стийлхейвън не прибират затворници, особено чужденци. Пази си гърба и кесията, нали тъй?
Масум само сведе глава в благодарност за ненужния съвет и докосна с пръст челото и устните си по обичая на дравистанските номади. Помощник-капитанът кимна в отговор и забърза по палубата.
Масум се обърна към носа и се загледа в града, който нарастваше на хоризонта. На кораба цареше трескава активност — едрите моряци свиваха платната и се опитваха да надвикат писъците на чайките. Стийлхейвън, който от открито море изглеждаше като огромен каменен монолит, бавно започна да се разкрива в цялата си прелест. Кули израснаха над огромните бойници на крепостните стени — но не заострените куполи, с които бе свикнал в родината си, а четвъртити, груби, страховити и потискащи. Ако такива бяха архитектурните решения при най-високите и най-пищни минарета в града, то каква ли чудовищна грозотия се криеше в сенките им. Над тях се извисяваха две огромни статуи на воини, мъж и жена; мъжът държеше грамаден чук, а тя — копие и щит. Арлор и Ворена, древните герои, почитани като богове от тевтонците. Масум трябваше да признае, че тези гиганти, вперили древните си каменни очи над града, представляват внушителна гледка.
Корабът се насочи към града и Масум откри още утеха в огромното пристанище. То имаше формата на полумесец и образуваше залив, изпълнен със съдове с разноцветни платна. Всемогъщия скиптър се промъкваше майсторски между тях към празен пристан в дъното на залива, точно под сянката на огромната пристанищна порта на Стийлхейвън.
Въжета бяха хвърлени към брега, сръчно уловени от усърдните пристанищни работници и здраво завързани за пилоните. Още преди Всемогъщия скиптър да спре до дървения кей, трапът беше изтеглен от носа и десетина моряци започнаха да развързват въжетата и мрежите, които крепяха товарите на палубата.
Масум тръгна напред, без да чака покана. Беше платил за пътуването предварително и сега нямаше нужда от разрешение да се разкара от кораба, на който бе изстрадал толкова много.
Трапът потрепваше под краката му и сърцето му забумтя, миг преди да стъпи на дървения пристан и да го залее облекчение. Вдиша дълбоко и изпълни дробовете си с вонята на развалена риба, но не му пукаше; за пръв път от дни можеше да си поеме дъх на твърда земя.
Пое нагоре към портата на пристанището, но веднага залитна, сякаш земята под краката му се движеше. Беше чул екипажа на Всемогъщия скиптър да говори за „моряшка походка“, но си мислеше, че това страдание засяга единствено моряците. Грешеше, разбира се, защото замайването беше последвано от пристъп на гадене и той трябваше да стисне зъби, за да не оповръща пристана.
Внезапно му се прииска чашка анасонов чай, за да почувства как топлината сгрява стомаха му, а сладостта на канелата и меда отмива жилещата жлъчка, която заплашваше да се надигне в гърлото му. Посегна с неохота към торбата си, скъпоценната торба, и зарови из разнообразното ѝ съдържание, докато не напипа малка калаена манерка. Издърпа я трескаво, отви капачката и я притисна към устните си. Силният алкохол изгори гърлото му по пътя си надолу, но потуши вкуса на повръщано и дори гаденето отмина след миг.