И замръзна. Не беше възможно, не можеше да бъде, но дълбоко в себе си вече знаеше.
— Взел си ги изпод леглото ми? Защо? За да ги дадеш на онези бездомници, с които се влачиш? Какво съм ти казвал за тази измет?
Сълзите, които внезапно потекоха по страните на Маркъс, изрекоха признанието, което устните не посмяха да изрекат.
Плесницата изплющя силно, когато едрата длан на Нобул се стовари върху бузата на момчето. Толкова силно, че Маркъс полетя назад, размахал кльощавите си ръце и крака. Шамарът беше инстинктивен, роден от гнева, и когато видя как синът му пада, Нобул на мига съжали.
Пристъпи напред, за да вдигне момчето, и отвори уста да се извини, вероятно дори да каже, че съжалява, но Маркъс скочи и хукна към вратата. Нобул нямаше време дори да извика след него, когато синът му изтича в нощта.
Монетите още бяха в ръката на Нобул. Прогаряха дланта му като желязо за жигосване и напомняха за вината му. Той изрева яростно и ги захвърли през стаята, а те отскочиха от стената и се разпиляха.
С всеки следващ дъх Нобул бавно се успокояваше, гневът утихваше, очите му бяха плътно затворени. Друг мъж, по-слаб мъж, би стиснал очи, за да потисне сълзите на съжаление, но Нобул беше приключил със сълзите преди дванадесет години. Не му бяха останали повече.
Затвори вратата, върна се до огнището и седна на стола. На нейния стол.
Рона беше млада, когато се срещнаха. Твърде млада за него, или поне всички така казваха. От начало не им обръщаше внимание, беше толкова щастлив, че го е харесала, толкова щастлив, че са заедно. Не беше срещал друга като нея, така невинна и сладка, и мила. Накрая обаче се вслуша в гласовете: на старите приятели или тези, които минаваха за такива, както и на родителите ѝ, макар че не казаха и дума против него в лицето му. Трябваше да я отблъсне, да ѝ обясни, че не е достоен и тя трябва да намери някой по-добър, някой по-млад. От начало не се получи, докато една нощ не се напи и се сби в кръчмата. Тогава тя видя истинския Нобул Джакс, бързия, суровия и безмилостния Нобул Джакс. И все пак, след два дни, когато всичко се уталожи, Рона се върна при него. Не беше успял да я отблъсне и ѝ обеща да не се бие повече.
Ожениха се северно от града, под един стар бряст. Бяха само те и друидът, заклеха се пред Старите богове, както тя искаше. Върнаха се в града, но не мина и ден, преди да дойде вестта. На юг имаше размирици от месеци. Стражите на Юга се връщаха с новини, че по границата се събират хора лъвове, удрят барабаните на войната и гледат към Свободните държави. Като бивш наемник от Нобул се очакваше да се бие, да вдигне меч за каузата, въпреки обещанието пред Рона. Нямаше избор.
Преди да тръгне на юг с армията, ѝ даде дума, че ще се върне жив и здрав. От нея не искаше обещания. Как би могъл? Рона беше млада и ако той загинеше, тя трябваше да продължи напред, да намери кой да се грижи за нея.
Войната с аеслантите беше тежка, по-тежка от всяка друга, в която се бе сражавал. Чуваха се слухове, че зверовете воини на Екуун са гиганти, хранещи се с човешка плът. Истината се оказа по-страшна.
Битката за Портата на Бакхаус сега беше легендарна. Хиляда смели мъже защитавали прохода от ордата ревящи чудовища. Сражавали се доблестно, гордо вдигнали знамената на Свободните държави.
Реалността не беше така величествена — тя никога не е.
Бяха почти десет хиляди, всички изплашени до смърт. На никого не му пукаше за знамена, за слава или за гордост, искаха само да избягат и сигурно щяха да го направят, ако не се страхуваха от командирите си повече, отколкото от врага. Но онова, което ги връхлетя, направи дори този страх маловажен, забравиха лоялност, офицери, дори краля. Море от въоръжени зверове демони, размахващи тежки остриета и ревящи по-силно от гръмотевици, се изсипа към Портата на Бакхаус.
Все пак някак спечелиха.
Нобул спази обещанието си към Рона и се прибра невредим, но видяното на юг, касапницата и жестокостта, го бяха умъртвили отвътре. Умъртвиха го така, че не споделяше радостта ѝ, че чакат дете и ще го гледат как расте. Научи занаят, тежък, изнурителен занаят — и му отдаде сърцето и душата си. Или поне това, което беше останало от тях.
Рона се разболя от Сладката мор и Нобул потъна още по-дълбоко в работата си.
Чак когато я видя мъртва на леглото, с втренчени в тавана сини очи, с проядено от чумата тяло, чак тогава осъзна какво е пропуснал… какво е изгубил.
Остана му само Маркъс, а сега като че ли успя да прогони и него. Имаше нужда от Рона, от благия ѝ допир, от внимателните думи, от нежността ѝ, но нея я нямаше.