Вече нямаше нищо.
Нобул стана от стола, обу си ботушите и отиде в ковачницата. С доволство видя, че огънят още гори.
Взе чука с натежало сърце и пак поде песента на стоманата. Може би, с малко късмет, щеше отново да се изгуби в нея.
Шест
Стаята се намираше в северната част на Кулата на магистрите, а едничкият ѝ прозорец гледаше към Сторуей и Стария каменен път, там, откъдето започваха дългото си пътуване. Стаята не беше на върха, а в средата на огромната цитадела, но от прозореца ѝ се разкриваше същата гледка, като от всяка друга кула в Стийлхейвън.
В единия ѝ край имаше покрита с катран дъска, на която бяха изписани магически знаци, кодове и руни, подредени в подобна на паяжина мрежа от уравнения. За всеки горе-долу грамотен човек те приличаха на случайни драсканици, красива плетеница от чуждоземни знаци, може би на древен и забранен език. За членовете на Кастата, които имаха лиценз от Свободните държави да практикуват изкуството на магията, тези знаци бяха източник на могъществото им, смисъл зад Воала, начин да извлекат заклинания от дяволските вихри, които вилнееха невидими из земите на човеците.
Но за Уейлиън Грим това бяха глупости.
У дома, в провинцията Анкаверн, той беше обещаващ ученик. В колежа в град Грофхам го смятаха за най-добрия, отрупваха го с похвали и твърдяха, че интелектът му далеч надвишава този на колегите му. Говореше се дори, че е по-способен от някои преподаватели, и бе съвсем естествено да го препоръчат за Кулата на магистрите, където да продължи учението си. Родителите му нямаха търпение, дори майка му, която се отнасяше с него като към безпомощно дете чак докато стана юноша. Те бяха много щастливи, че той ще тръгне на запад, към Стийлхейвън — явно обещанието, че синът им един ден ще е магистър, надделя над нуждата им да го защитават.
За нещастие, щом пристигна, Уейлиън установи, че огромният му интелект и способностите, с които така се отличаваше в Анкаверн, тук изглеждат съвсем посредствени. Дори започна да изпитва усещане за провал. Не че не беше научил много, откакто започна чиракуването му. Всъщност поглъщаше ненаситно знания.
За няколко месеца изучи основите на седем езика, от резките изцъквания и придихания на племената екуун, до напевните диалекти на елхаримите. Научи истории и древни, и съвременни, от Драконовите войни на каер вахарите до военните стратегии на кралете мечоносци и изселническите пътища на ранните тевтонски племена. Беше изучил произхода на Старите богове и предполагаемите им наследници отпреди зараждането на култа към Арлор и Ворена. Превърна се в истински теолог, експерт по пантеоните на десетина политеистични култури, от култовете към смъртта на хуртите до аеслантските небесни богове и свързаните с тях съзвездия. Нямаше равен в познанията си за нравите, ритуалите и обичаите на източните народи и можеше, ако пожелае, да стане ценен посланик на Изтока в двора на крал Каел.
От всичко това обаче нямаше да има полза, ако не схванеше основите на магията.
Магистрата стоеше до дъската и говореше бързо и монотонно. Бяха сами в стаята и тя преподаваше единствено на него сложните тайнства на изкуството. И все пак той не разбираше нищичко.
Уейлиън беше прочел книгите — една бе отворена дори сега пред него на съответната страница и го дразнеше с почти неразгадаемия си език. Научи наизуст, колкото можа, магическите знаци, жестове, уравнения, съставки, припеви, медитации и начини на изпълнение… Но просто нищо не разбираше.
Е, беше схванал това-онова. Знаеше, че за заклинание за огън ти трябва въглищен прах, сажди или друга подобна съставка, която да се пръсне по кожата по определен начин, докато се изпълнява съответният напев. Знаеше, че стихиите могат да се укротят и подчинят на магьосника чрез проникване в простите им канали. Знаеше, че на лишените от разум създания можеш да повлияеш, така че да изпълняват волята ти, ако владееш правилния език и избереш точните думи. Но поискаха ли от него да си спомни подробности, някой определен напев или съставките, нужни за конкретно заклинание, умът му не раждаше нищо.
Без това тайно знание, без да умее да борави с него инстинктивно, един магистър не можеше да проникне във вихрите отвъд Воала и да стане член на Кастата.
Единствената утеха на Уейлиън, поне засега, беше, че не се налага да го прави. Той беше само чирак, послушник, новак и следователно нямаше право на магии, докато не го приемат за член на Кастата. Засега се подготвяше изцяло теоретично и това положение му позволяваше да скрие факта, че не се справя. Нещо повече дори — че се проваля, потъва в море от знания, които не разбира и не може да контролира.