Щом се озова в коридора, го заля облекчение. Сега, когато двата меча на очакването и разочарованието вече не висяха над главата му, пак можеше да диша. Впрегна цялата си воля да не хукне презглава към Голямата библиотека.
Либер Конфлагранция заемаше цял етаж в Кулата на магистрите. Тя наистина беше най-голямата библиотека — хранилище на пет хиляди години история. В нея имаше книги за отдавна мъртви култури и религии, карти и свитъци, които показваха граници, изличени под краката на древни завоеватели и крале.
Влезеше ли в огромната зала, Уейлиън се сковаваше.
Двама Рицари на гарвана, неподвижни като черни бронирани статуи, пазеха входа, а копията им стигаха почти до тавана. Уейлиън винаги минаваше покрай тях със сведена глава — не можеше да види очите им зад целите клюнести шлемове, но все пак се опитваше да не привлича вниманието им. Рицарите на гарвана бяха пазители на Кулата на магистрите, орден, посветен на защитата на огромната цитадела и нейните обитатели. Нямаха магически способности, но в бойните умения не ги надминаваха дори Рицарите на кръвта. Живееха само с една цел — да изпълняват волята на Огнището на магистрите — и го вършеха с фанатично усърдие. Макар да знаеше, че всеки от тях ще даде живота си, за да го защити, Уейлиън не можеше да потисне страха си.
В библиотеката го връхлетя миризмата на пергамент, прах и старо дърво. В ъгъла се издигаше огромен скелет на воин аесланти — висок над седем стъпки, с два пъти по-дебели от човешките кости, а зъбите на черепа бяха дълги колкото средния пръст на Уейлиън. Дори в смъртта звярът изглеждаше страховит, мрачно напомняне за храбростта на армиите на Свободните държави и техния крал.
Огромната зала беше злокобно тиха за размерите си. Двама магистри седяха в дъното и четяха архивни сборници. Нямаше никого другиго.
Сърцето на Уейлиън се сви, щом започна да осъзнава задачата, пред която е изправен. В библиотеката се пазеха хиляди томове, а той трябваше да открие едно-едничко късче информация.
Все пак не би приел поражение. То трябваше да е някъде тук и той щеше да го открие.
Магистра Гелредида не за пръв път изразяваше възмущението си по този начин. Винаги избираше дума от най-забутаните езици на най-малко познатите култури, за да усложни изпитанието му. Преди това го беше нарекла с дума от езика на древен крал мечоносец, която означаваше кравешко лайно; друг път — както монаси в Хан-Шар наричаха халката, с която пробиваха ноздрите на бика; после го нарече с дума от езика на херуските роби — означаваше „тестиси на козел“. Пултра звучеше с тевтонски произход, но нямаше начин да е толкова просто. Вероятно беше на голгартиански или от Ледените владения Морат в далечния север — но пък не звучеше достатъчно дивашки и гърлено.
— Червената вещица ти е лепнала още някое неприятно име, а, Грим?
Уейлиън едва не подскочи при този прошепнат въпрос, но щом видя автора му, въздъхна шумно.
Рембрам Туле седеше на малко дървено писалище, сгушено между две огромни лавици. Усмихваше се, както обикновено, а тъмната му коса висеше около красивото лице. Той притежаваше харизма и привлекателна самоувереност — все неща, които липсваха на Уейлиън.
— Как се досети, Брам? — попита Уейлиън тихо и отиде да седне срещу него. — И не я наричай така на всеослушание. Ако някой от магистрите те чуе, ще слугуваш през целия Празник на Арлор.
— Тези стари козли са глухи като пънове — той махна небрежно над писалището към потъналите в размисъл магистри.
— Сигурно. Но тя си има… начини, нали ме разбираш. Сигурен съм, че чува всичко, което става зад тези стени. Няма да се изненадам, ако ни чува и сега.
— Ставаш параноичен, Грим.
— И как иначе? Чувствам се прокълнат, сякаш правя всичко грешно — каквото и да кажа, каквото и да отговоря. Сигурен съм, че само чака възможност да ме изгони от Кулата или дори нещо по-лошо.
— Какво — да те превърне в жаба? — усмихна се лукаво Брам.
— Не е смешно. Лесно ти е на теб.
— О, да, много ми е лесно, чирак съм на изкуфял дърт прилеп. Според теб защо вися в библиотеката, когато всички разпускат в салона? Защото уроците на магистър Арфакс са напълно безполезни. Налага се да се обучавам сам.
Уейлиън изпита завист. Брам беше отличен ученик, мина светкавично изпитите по теория на магията през първата си година и като че ли единствено със собствени усилия. Колкото и да беше строга магистра Гелредида, Уейлиън така и не успя да схване дори основното.
— Повярвай ми — каза той. — На теб ти е по-лесно. Освен това явно се справяш добре. Както я карам, няма да се застоя дълго тук, така или иначе.