— Не се предавай толкова лесно, Грим. Накрая ще го схванеш. Сякаш си завил зад ъгъла и всичко се открива пред теб като на длан. Ще ти се изясни напълно. Обещавам ти, ще се чудиш за какво е бил целият този зор.
— Надявам се — отвърна Уейлиън и се замисли за скучния живот в провинциалното градче. Беше готов на всичко, само и само да не се върне там.
— Знам го — Брам затвори книгата и я прибра в чантата си. Стана и стисна рамото на Уейлиън. — Както и да е, как те нарече този път?
— Вече ще ми казва Пултра.
— Колко симпатично. Има някакво източно звучене, но морфологията е малко архаична. Как точно го произнесе?
— Ами произнесе го Пултра — Уейлиън повтори думата така, както си я спомняше, но се получи без никакво ударение.
— Да, това няма да помогне. Какво ти преподаваше, когато реши, че имаш нужда от ново име?
— Нещо за призоваване на стихиите. Не си спомням точно.
— Предлагам да започнеш оттам — и като му смигна, Брам тръгна през библиотеката към изхода, а сандалите му чаткаха ритмично по дървените дъски. Уейлиън остана сам в огромното хранилище на знания.
Въздъхна, огледа библиотеката и се отправи към раздела за призоваванията.
Отне му три часа, но накрая откри каквото търсеше. Оказа се в рядко отварян том с дефиниции на стихиите, озаглавен „Път на Петимата мъдреци“. Имаше малък раздел за материализиране на голѐми от пръст, изцяло теоретичен и много объркващ, но Уейлиън май схвана същината. В самия край на раздела се обясняваше, че ако въпросните призовавания се извършат неправилно, големът ще се разпадне на буци пръст и катран. Точно тези продукти на разпада се наричаха пултра.
Щеше му се да изпитва задоволство от разрешаването на загадката, но постижението му се струваше несъществено. Магистра Гелредида му изпращаше съвсем ясно послание — че е пълен провал и нищо повече от бродещо из коридорите краставо старо куче.
Докато гледаше как луната изгрява зад огромния прозорец на Либер Конфлагранция, Уейлиън се надяваше тя да има милостта рано и ли късно да го избави от нещастията му.
Седем
Смрадта на улиците беше противна, глъчката бе оглушителна, а гледките — замайващи. Кварталът при Северната порта беше осветен, хиляди огньове блещукаха от прозорците или сияеха от уличните мангали, точици светлина, подобни на съзвездията в ясното нощно небе.
За Река това бе най-подходящата сцена за неговия занаят. Той носеше сенките като наметка, а светлината се стичаше от раменете му като кръв от нож. Вървеше безшумно по тъмните покриви, наострил сетива за гледки и звуци, които едновременно го отвращаваха и възбуждаха. Копнееше да се върне в светилището, да се спаси от глъчката, но и се наслаждаваше на свободата да е под открито небе, да прекосява покривите като животно, изпитвайки ума и тялото си до пределите им.
Складът се намираше право напред, тъмно петно насред сиянията. За Река той беше маяк в центъра на града, тъмна цел, която го привличаше така, както акулата бива привлечена от плячката си.
Добре я познаваше, нямаше търпение да стигне до склада, да стигне до своята цел и да изпълни задачата си, и крачеше по покривите с огромна увереност. Дрехите му бяха тъмни, а не черни, отразяваха светлината и скриваха движенията му. Качулката бе спусната над осеяното с белези лице, което никой не беше виждал — никой жив човек.
Река стигна до ръба на покрива. От склада го деляха около двадесет крачки празно пространство. Той го прескочи и се вкопчи в ръба на покрива, глъчката на празнуващата долу тълпа заглушаваше движенията му. Той се издърпа с лекота и се приведе, за да не се открои силуетът му на фона на нощното небе. Започна да търси вход към склада. Сред грозно наредените плочи имаше прозорец и Река внимателно го натисна. Издиша продължително, когато прозорецът се раздвижи, трябваше да е тихо, за да не го чуят хората вътре. Пролуката беше едва стъпка широка, но Река лесно се провря. Увисна за миг, докато очите му свикнат с мрака, после скочи на дъсчения под тъй тихо, както тихо барабанят дъждовните капки.
От долния етаж се дочуваха приглушени гласове — един се извиси гневно, другите станаха помирителни. В гневния глас имаше частица отчаяние, сякаш човекът не искаше да се бави повече тук. Река разбра, че е попаднал на правилното място.
Тръгна по разнебитеното стълбище, което извеждаше от тавана, като внимателно разпределяше тежестта си, за да не проскърцат старите дъски. Това беше негова втора природа — да се движи безшумно, да е нащрек, да си държи ушите и очите отворени, да разпознава миризми и дори вкусове, и така успяваше да минава незабелязано през непознати терени.