— Защо ли си губим времето бе, Дъбак? Тепавици има триста и петдесет!
— Мълчи бе, дядо Корчане, ла не чуе дяволът!
— Това — дарак да го направим, знам, че ще има полза, а тепавица…
— Имаш право, дядо Корчане!
И незавършеният скелет на тепавицата цял месец стоя непокрит на дъждовете, докато Дъбакът и Корчан кроеха план за дарак, ала и от него нищо не излезе.
Сега, когато рекичката пресъхна и водениците им занемяха, двамата съседи доста се угрижиха.
— Лошо стана, дядо Корчане, лошо!
— Лошо, Дъбак, лошо! И както крякат жабите, тая суша няма да има край. Па и народът, по какъвто път е тръгнал, тя няма да бъде последна. Ни бога зачитат, ни от дявола се боят. Ще запустеят воденичките ни, Дъбак!
— Ще направим ветрени бе, дядо Корчане — засмя се Дъбакът.
Старият воденичар се замисли.
Тая шега породи в главата на Дъбака мисълта за ветрена мелница и планът и зарасте в ума му.
— Това не е невъзможно — смяташе си той. — Ветровитият баир над селото е само за тая работа. Една ветрена мелница би работила там не само когато има суша.
И Дъбакът откри това на Корчан. Той се засмя:
— Бре, момче — каже, — тепавицата и даракът не са те научили на ум и разум!
— Защо? Не може ли? На баира винаги има вятър, па е и край селото. Материалът, готвен за тепавицата и дарака, ще влезе в работа всичкият. Още пет-шест греди ще трябват. А на ветрените мелници майсторията им знам. Само труд иска.
— Трудът от мене, вятърът от тебе — пошегува се дядо Корчан.
А когато Дъбакът дълго и широко му изложи плана и сметките си, старецът одобри и се увлече.
И наскоро няколко коли изкараха материала за сградата на високия ветровит баир над селото. На другия ден там се изправи висок дирек с кръст и венец на върха, а около него двамата воденичари зазидаха яката каменна основа на славното здание.
— Не им стигна тепавица и дарак, ами сега и ветрена мелница — говореха на присмех селяните, като гледаха ветреното начинание на Дъбака, и любопитно почнаха ла се трупат на баирчето.
— Не за една, за две мелници има вятър в главите им — шегуваха се други.
Но работниците нехаеха от това. Зданието от ден на ден растеше и след две седмици високо се оформи дървеният му скелет.
Дъбакът и Корчан, въпреки общото мнение, че скоро ще подмахнат тая ветрена работа, се работеха и работеха. В село по цял ден се чуваха ударите на острите им брадви и ясният чукот на теслите им. Всецяло предадени на мисълта за това велико творение, те не жалеха труд, не сещаха умора, не правеха почивка. От сутрин до вечер през дългите летни дни под палещите лъчи на слънцето, което сушеше потта на лицата им, те, съблечени по риза, не хвърляха сечивата из ръцете си, а се работеха. Увлечени, те даже не си проговаряха. Само Корчан понякога речеше:
— Дъбак, струва ми се, че и тоя труд ще отиде напразно — щом я направим, ще завали! Тогава нашите момичета ще запеят и ние ще оставим тая кукумявкарница.
— Чукай, чукай, Корчан! Да я свършим, па каквото ще да става — отговаряше Дъбакът и мяташе към стареца поглед, пълен със сила и надежда.
— Ех, аз, дъртото магаре, защо по твоя ум вървя отговаряше усмихнато глухият и като дялкаше, затананикваше тихо по такта на теслата.
А понякога, като се вгледваше скришом в прежуреното лице на Дъбака, речеше му благо:
— Лазаре бе, ти трябва да се ожениш. Ветрените мелници хабят младостта!
Дъбакът го поглеждаше с големите си сини очи и почваше от все сърце да се смее.
Ветрената мелница от ден на ден се по-лично оформяваше тънката си висока снага. И от село се виждаше как двамата майстори ту слизаха, ту се качваха по непокрития й покрив.
Веднъж Дъбакът съобщи, че от високите й криле дядо Корчан съгледал далече зад Витоша бяло облаче. Тая радостна вест бързо-бързо се разнесе от кръчмите по къщите, а оттам чак до морните работници в полето. Те мигом напуснаха работата си и се стекоха в село да посрещнат толкова очакваното събитие. Краят на страшната суша, която изпогори всичко, вече настъпваше. Черковната камбана удари като в празник. Напети момичета заиграха „вай дудул“ и по улиците на селото се разнесе скокливата им песен:
Емнаха се смехове и викот, вдигна се весела олелия. За наказаните селяни настана празник. С тъпани и гайди момичетата изведоха „вай дудула“ чак до баирчето при ветрената мелница, от върха на която се съобщи радостната вест, и завиха лудо хоро по изсъхналата трева. Мъжете излязоха с бъклици, като на сватба. Всички погледи бяха устремени към запад. Там едно бяло облаче бе се избързало над Витоша, а след него изскачаха, едно след друго, други по-малки и разпокъсани. Към тях откъде Стара планина бе се устремило друго и като първото водеше след себе си още — малки, дрипави, разпокъсани, които ту се пилееха и чезнеха, ту се събираха и образуваха по-големи, черни като орли облаци. А далече в синевината се подемаха като малки пушеци други, растяха, умножаваха се и бързо се носеха насам.